Роджър Зелазни - Окото на котката

— Той беше там — каза Мърси — духом.

— Хайде някой да се обади в болницата и да провери дали Сандс действително е мъртъв — предложи Фишър.

— Според мен просто е невъзможно да са сгрешили, Чарлс — отговори Елизабет. — Но Мърси е права. По някакъв начин той беше с нас и ми се струва, че сякаш все още е някъде наблизо.

— Точно така — потвърди Мърси. — Той е тук.

— Не е необходима хипотезата за духовете, за да си обясним онова, което според мен се случи — заяви накрая Мансин.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабет.

— Всичко опира до спомена за това, как умря той. Ние всички бяхме заедно и действахме като единната общност, която твърде малко разбираме. Мисля, че травмата, причинена от смъртта му, е послужила за създаване на нещо като холозапис на мозъка му в нашето по-широко съзнание. Ако сме отделени един от друг както сега, тя отслабва, но всеки от нас носи някакъв неин по-блед вариант и може би поради тази причина сега изпитваме това усещане за неговото присъствие. Когато преди малко възстановихме общността, повторното комбиниране на запечатаните в паметта ни следи се оказа достатъчно, за да се изгради завършено функциониращо копие на мозъка му такъв, какъвто беше.

— Смяташ, че Сандс е особен вид спомен, който се появява, когато сме в онова състояние? — поиска да уточни Елизабет. — Как мислиш, ще избледнее ли с времето?

— Кой би могъл да каже?

— И какво ще правим сега? — запита Фишър.

— Постоянно ще проверяваме къде е Сингър, предполагам — отговори Мансин, — и ще го приканим отново да се изкатери на някое удобно място, откъдето да го приберат.

— Той просто ще продължи да отказва. Видяхте колко непоклатима е тази негова умствена настройка.

— Вероятно. Освен ако не се случи нещо, което да я промени. Но аз си мисля за някои от нещата, които Айрънбеър каза. Сингър трябва да има шанс и май ние сме единствените, които можем да му го предоставим.

— Съгласен съм. Струва ми се достатъчно безопасно. Само не искайте от мене отново да се впусна след онзи извънземен звяр. Веднъж ми стига.

— Аз самият не изгарям от желание да се докосна втори път до него.

— Ами Айрънбеър?

— Какво Айрънбеър?

— Не е ли редно да опитаме да установим връзка с него и да го известим какво правим?

— Каква полза? Той е луд. Просто ще прекъсне контакта. Да ни се обади, когато е готов.

— Никак не ми се иска да извърши някоя глупост.

— Като например?

— Например да тръгне да преследва онова чудовище и да го открие.

Мансин кимна.

— Може би си прав. Продължавам да мисля, че няма да ни послуша, но…

— Възможно е да послуша мен — каза Фишър, — ала не съм сигурен, че ще успея да се свържа с него от такова разстояние.

— Защо не проверим къде е най-близката до онзи каньон транспортна кабина и не отидем там? — обади се Елизабет.

— Навярно това ще улесни нещата.

— В индианските резервати не избягваха ли алкохола? — попита Мърси.

— Да се обадим на Тедърс и да си събираме багажа. Ще се срещнем тук след петнайсет минути — предложи Фишър. — Уолтър също смята, че идеята е добра — каза Мърси.

— Оставих го тук, долу. — Йелоуклауд сочеше с пръст по картата и Айрънбеър кимна, взрян в очертанията на дългите, разпрострени в различни посоки каньони.

Поройният дъжд премина в суграшица и барабанеше по спрялата близо до ръба на каньона кола на въздушна възглавница, в която седяха. Айрънбеър инстинктивно вдигна яката на взетото на заем яке. Съвсем по мярка му беше. „Имам късмет, че носим еднакъв размер“ — помисли си той.

— Наблюдавах го известно време — продължи Йелоуклауд, — за да се уверя, че ще стигне долу без проблеми. Успя и видях как се отправи на изток. — Пръстът му се плъзна по картата и спря. — Тук, на това място — добави той, — би могъл да свие надясно в Каньона на черната скала или да продължи в самия Каньон дел муерто. Ти как мислиш?

— Аз ли? Откъде да знам?