Тимъти Зан - Наследникът на Империята

Хан се обърна. Ландо бавно, но решително влезе в пилотската кабина. Люк го придържаше за лакътя.

— Чу ли всичко? — попита Соло.

— Всичко, което има значение — отвърна Ландо и се отпусна в креслото на втория пилот. — Иска ми се да се сритам, че самият аз не се сетих.

— Аз също. Помниш ли някой от кодовете на командите?

— Повечето. Какво ти трябва?

— Нямаме време да измислим нещо наистина хубаво — кимна към фрегатата под тях Хан. — Минните къртици все още са залепени за корабите, така че просто ги включи.

Ландо го зяпна изненадан и повтори:

— Да ги включа!?

— Ами да — потвърди Хан. — Всички са близо до мостика или до командния отсек. Ако прережат голяма част от оборудването и проводниците, ще унищожат целия кораб.

Ландо шумно издиша и наклони глава в познатия жест на неохотно съгласие:

— Ти си шефът — кимна той и защрака с пръсти по клавиатурата. — Надявам се само да знаеш какво правиш. Готови ли сме?

Хан се напрегна:

— Давай!

Ландо набра последната част от командата и фрегатата под тях потрепери. Поне в началото разклащането не беше силно. Но с всяка секунда все по-ясно се виждаше, че там долу нещо не е наред. Главните двигатели просветнаха на няколко пъти и угаснаха сред кратки проблясъци от спомагателните двигатели. Движението към центъра на битката се промени, външният контрол се изключи, после отново се включи, опитвайки се да промени курса в предишната посока. Корабът почти застина. Изведнъж дясната страна на корпуса — обратната на минната къртица, избухна в пламъци.

— Успяла е да пререже всичко! — изненадан ахна Ландо, колебаейки се дали да се чувства горд или изненадан от своето творение.

Вероятно в отговор на сигнал за бедствено положение от щурмовака във фрегатата един имперски изтребител се стрелна право в свръхгорещата плазма, изскочи от другата страна, но слънчевите му панели пламтяха и след няколко секунди той се взриви.

— Действа! — извика прехласнат Уедж. — Вижте, наистина действа!

Хан вдигна поглед от фрегатата. Навсякъде около тях, чак до орбиталните докове насочилите се допреди малко към дълбокия космос кораби потръпваха в предсмъртна агония като железни животни, вкопчени от ноктите на смъртта. От огромните им туловища във всички посоки изскачаха огнени езици.

Траун стоеше безмълвен, впил поглед в командното табло, без да обръща внимание на продължаващата битка. Пелаеон сдържаше дъха си в очакване на неизбежното избухване на наранена гордост. Чудеше се каква форма ще приеме гневът на адмирала. Траун рязко вдигна поглед към илюминатора.

— Върнаха ли се всички оцелели от прикрития челен кораб? — попита той спокойно.

— Тъй вярно, сър — отвърна Пелаеон. Адмиралът кимна:

— Тогава дайте заповед за оттегляне.

— Оттегляне ли? — внимателно попита Пелаеон.

Не такава заповед очакваше от него. Траун го погледна. На устните му играеше лека усмивка:

— Може би очаквахте да заповядам цялостна атака? За да прикрия нашето поражение в безумен и безплоден героизъм?

— Не, разбира се — възрази Пелаеон.

Но вътре в себе си усещаше, че адмиралът знае истината. Усмивката на Траун внезапно стана студена:

— Не сме победени, капитане — тихо каза той. — Просто ни забавят малко. Все още разполагаме с Далечната земя и с изключителните технологии от съкровищницата на императора. Слуис Ван трябваше да бъде първата стъпка в победната ни кампания, но не е самата кампания. Докато владеем планината Тантис, крайната победа ще бъде наша — погледна той замислено към илюминатора. — Загубихме това раздаване, капитане. Но не цялата игра. Няма да захвърля с лека ръка кораби и хора, за да се опитвам да променя това, което не може да се промени. Ще имаме достатъчно възможности да получим корабите, от които се нуждаем. Разпоредете оттеглянето.

— Слушам, адмирале — отвърна Пелаеон и се обърна към командното табло.

Заля го вълна на облекчение. Явно въпреки всичко нямаше да има избухване. С леко усещане за вина си помисли, че би трябвало да се досети от самото начало. Траун не бе обикновен военен като мнозината, под чието командване Пелаеон бе служил, а истински боец, който се интересуваше от крайната цел, а не от собствената си слава.

Пелаеон погледна за последен път през илюминатора и издаде заповедта за отстъпление. За пореден път се питаше как щеше да завърши битката при Ендор, ако тогава начело на имперската флота беше Траун.

Битката свърши малко след като имперската флота започна изтеглянето си. Без намесата на звездните разрушители изходът от нея беше предрешен.