Тимъти Зан: Последната заповед

Изведнъж ужасяващо предчувствие присви стомаха му.

Затънтената земя, клониращите цилиндри…

— Прочетете го, капитане — заповяда спокойно Траун.

— Още го разшифроват, сър — отвърна Пелаеон и докосна командното табло.

Съобщението бавно започна да се изписва на екрана. Оправдаваше и най-лошите му очаквания.

— Планината е нападната, сър — започна той. — Две различни части от местни жители и неколцина саботьори бунтовници… — Пелаеон замълча и се намръщи невярващо. — И група ногри…

Така и не успя да прочете доклада докрай. Изведнъж от нищото се стрелна сива ръка и го удари през гърлото.

Пелаеон млъкна, отпусна се в креслото, за момент цялото му тяло бе парализирано.

— За предателството на Империята срещу народа на ногрите — дочу той гласа на Рък и се опита да си поеме въздух. — Дойде време за отмъщение.

Усети едва доловимо движение и ногрито изчезна. Все още не можеше да си поеме дъх, борейки се срещу сковаността на мускулите. Едва успя да вдигне ръка към командното табло. След два напразни опита най-сетне натисна копчето за тревога. Сирените заглушиха шума от битката отвън и той най-накрая успя да извърне глава.

Върховният адмирал Траун стоеше изправен в креслото си, лицето му беше странно спокойно. На гърдите на безукорно бялата му униформа бавно растеше тъмночервено петно. В центъра му проблясваше дръжката на камата на Рък.

Траун улови погледа му и за изненада на Пелаеон се усмихна.

— Поне го направи артистично — прошепна той.

Усмивката изчезна, погледът му угасна и Траун, последният върховен адмирал, умря.

— Капитан Пелаеон? — извика настойчиво свързочникът, когато лекарският екип пристигна — твърде късно — до креслото на върховния адмирал. — „Немезида“ и „Буреносен ястреб“ очакват заповеди. Какво да им кажа?

Пелаеон погледна през илюминатора. Видя хаоса зад защитната линия на корабостроителницата. Флотата на бунтовниците се беше възползвала от диверсията и сега той трябваше да раздели силите си, за да ги отблъсне от вътрешния периметър. Само за един миг вселената се бе обърнала срещу тях.

Траун може би щеше да изтръгне победа за Империята от това положение. Но Пелаеон не беше Траун.

— Свържете се с всички кораби — въздъхна той. Думите засядаха на гърлото му, но не поради болката от предателската атака на Рък. — Да се приготвят за отстъпление.

Слънцето се бе скрило зад тънкия слой облаци на запад, цветовете на вечерното небе започваха да избледняват в настъпващата тъмнина на корускантската нощ. Мара стоеше облегната на високите до кръста й парапети на покрива на императорския дворец, слушаше шепота на вятъра и наблюдаваше светлините и движението на транспортните средства в императорския град. Въпреки оживлението в него се усещаше някакво странно спокойствие.

А може би спокойствието бе вътре в нея. И в двата случая беше приятно. На двайсет метра зад нея вратата към покрива се отвори. Тя се присегна със Силата, макар че много добре знаеше кой идва.

— Мара? — извика тихо Люк.

— Ето ме — отвърна тя и намръщено се вторачи в града.

От излъчването на Скайуокър беше ясно, че е дошъл за отговора й. Дотук със спокойствието.

— Прекрасна гледка — подхвърли Люк, приближи се до нея и се огледа. — Сигурно ти навява доста спомени.

Тя го изгледа търпеливо:

— В превод: „Как се чувстваш при прибирането у дома този път?“ Знаеш ли, Скайуокър, между нас казано, изобщо не те бива да криеш нещо. На твое място щях да продължа съвършено чистосърдечно.

— Съжалявам — усмихна се той. — Сигурно е заради влиянието на Хан.

— И на Карде и моето ли?

— Искаш ли пряк, съвършено чистосърдечен отговор?

Тя го изгледа с крива усмивка.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса.

Люк се усмихна и отново стана сериозен.

— И как се чувстваш?

Мара отново погледна светлините на града.

— Особено — отвърна тя. — Все едно съм се прибрала у дома, само че не е същото. Никога не съм седяла тук ей така, да гледам града. Винаги е било, за да чакам пристигането на някой въздушен плъзгач, да наблюдавам сграда или нещо подобно. Работа за императора. Не ми се вярва той някога да е гледал на града просто като на хора и светлини, за него той винаги е бил източник на власт и нови възможности.

— Сигурно така е гледал на всичко — съгласи се Люк. — А като заговорихме за възможности…

Мара се намръщи. Беше права, беше дошъл заради отговора й.

— Цялата идея е нелепа — каза тя. — Знаеш го не по-зле от мен.