Тимъти Зан: Последната заповед

Дръж очите си затворени, Мара, и ме слушай. Аз мога да виждам и ще те направлявам.

— Не! — извика отново Кбаот. — Не! Тя е моя!

Люк се обърна към другия край на тронната зала, зачуден как Кбаот ще възпре Лея. Но не последва нищо. Дори по корниза, под който Лея и Хан се бяха скрили, спряха да падат камъни. Вероятно дългата битка най-накрая беше започнала да изцежда силата на Кбаот и той вече не можеше да рискува да си разделя вниманието. Зад корниза, затрупан под купчината камъни пред вратата на турболифта, проблясваше лазерният меч на Люк. Ако успееше да го извика при себе си и да намери достатъчно сила, за да се притече на помощ на Мара в битката…

В този момент леко движение привлече погледа му. Вързани към корниза, недокоснати от падащите камъни, които бяха затрупали господаря им, ворнскърите на Карде опъваха каишките си. Стремяха се към Мара. И към Кбаот.

Един див ворнскър замалко не уби Мара при пътуването им през гората на Миркр. Изглеждаше естествено сега тези двата да спасят живота й. Лазерният меч потрепери при повика на Люк, той докосна мислено бутона за включване. Мечът се измъкна изпод камъните, блестящото зелено острие хвърляше проблясъци по околните отломки. Люк се напрегна, оръжието се вдигна във въздуха и полетя към него. И когато достигна разрушения корниз, той го спусна надолу и преряза каишките на ворнскърите.

Кбаот ги видя да се приближават. Вече почти бе опрял гръб в стената на тронната зала. Извъртя се и изпрати залп светкавици към завтеклите се нагоре по стълбите хищници. Единият изскимтя и падна на пода сред камъните, другият залитна, но продължи.

Това моментно отклоняване на вниманието беше всичко, от което Мара се нуждаеше. Тя скочи напред, камъните продължаваха да свистят край лицето й, и застана пред Кбаот. Той отчаяно вдигна ръце, Мара падна на колене и замахна с лазерния меч. Кбаот изпищя жалостиво и се строполи на пода…

И както се бе случило с императора на борда на „Звездата на смъртта“, енергията от тъмната страна на Силата изскочи от него с виолетовата експлозия на син огън.

Люк беше готов. Събра всяка частица от останалата му сила, хвана Мара в здрава прегръдка на Силата и я издърпа настрана от изблика на енергия. Усети как ударната вълна се стоварва отгоре му, Лея се присъедини към усилията му и натискът леко отслабна.

После изведнъж всичко свърши.

Той остана неподвижен една дълга минута, като се опитваше да си поеме дъх и се бореше срещу припадъка, който заплашваше да го погълне. Смътно усети как камъните около него изчезват.

— Люк, как си? — попита Лея.

Отвори с усилие очи. Покрита с прах и посиняла от ударите с камъните, тя не изглеждаше по-добре, отколкото той се чувстваше.

— Ще ми мине — прошепна той, разбута и последните камъни и се изправи. — Как са другите?

— Немного зле — отвърна тя и протегна ръка, за да го задържи да не падне. — Но Хан се нуждае от лекарска помощ. Има доста сериозни изгаряния.

— Мара също — додаде мрачно Карде и слезе по стълбите, носейки на ръце изпадналата в безсъзнание Мара. — Трябва да я закараме възможно най-бързо на „Волният Карде“.

— Обади им се — прошепна Хан. Той беше коленичил до мъртвия клонинг Лок и се взираше в него. — Кажи им да дойдат да ни приберат.

— Откъде да минат? — попита намръщено Карде.

Хан посочи лобното място на Кбаот.

— Оттам.

Люк се обърна нататък. Огромната експлозия на тъмна енергия бе превърнала в руини тази част от залата. Стените и таванът бяха почернели и изпъстрени с дупки. Металният под, където беше стоял Кбаот, беше изкривен и полуразтопен. Тронът димеше захвърлен на метър от пиедестала си. А зад него през голям отвор в задната стена просветваше една звезда.

— Вярно — кимна Люк и си пое дълбоко дъх. — Лея?

— Видях я — отвърна тя, подаде му лазерния меч и извади своя. — Да се залавяме за работа.

Две бунтовнически щурмови фрегати се стрелнаха край обсадената бойна станция Голан II, изстреляха залп с всичките си оръдия и завиха. Част от бойната станция блесна и бързо изгасна. На фона на тъмния й корпус се виждаше как нова вълна бунтовнически изтребители се вмъкват в корабостроителницата.

Пелаеон вече не се усмихваше.

— Не се паникьосвайте, капитане — каза спокойно Траун, но и той все повече се навъсваше. — Още не сме победени. До края на битката има още време.

На командното табло на Пелаеон светна червена лампичка. Той погледна екрана.

— Сър, спешно съобщение от Затънтената земя.