Тимъти Зан - Последната заповед

— Разбрано, водач.

— А ако Акбар не желае да рискува? — обади се седми.

Уедж погледна светлините на корабостроителницата.

За пореден път, както толкова пъти досега, всичко опираше до доверието. Доверие в едно селянче, току-що излязло от пустинната си планета, което го поведе в атака срещу първата „Звезда на смъртта“. Доверието в бивш картоиграч с неизвестен боен опит, повел го в атака срещу втората „Звезда на смъртта“. А сега и доверие в контрабандист, който като нищо можеше да ги продаде.

— Няма значение — каза той. — Със или без подкрепления влизаме в корабостроителницата.

Лазерният меч на Мара проблесна и яростно се стовари върху клонинга Лок. Той падна и остана неподвижен. Лазерният му меч изтрака на пода.

Изведнъж натискът в съзнанието на Люк изчезна. Той се изправи пред все още просветващия екран, до който бе подлъгал клонинга, и за пръв път от часове си пое спокойно въздух. Изпитанието бе приключило.

— Благодаря — прошепна той на Мара.

Тя отстъпи от мъртвия клонинг.

— За нищо. Съзнанието изчисти ли се?

Значи тя беше усещала натиска. А той се чудеше дали е така.

— Да — кимна Люк и отново си пое глътка прекрасен въздух. — Твоето как е?

Мара го изгледа насмешливо. За пръв път в очите й нямаше болка и омраза.

— Изпълних заповедта му — каза тя. — Край вече!

Люк огледа тронната зала. Карде беше завързал ворнскърите на падналия корниз и внимателно си проправяше път през останките. Хан помагаше на уморената Лея да се измъкне изпод камъните, които я бяха засипали.

— Лея? — извика Люк. — Как си?

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Само съм малко замаяна. Да изчезваме от тук.

Люк се обърна към Кбаот. Старият джедай се взираше в безжизнения клонинг, ръцете му помръдваха неспокойно, погледът му беше объркан и безумен.

— Добре — съгласи се Люк. — Хайде, Мара.

— Тръгвайте — отвърна тя. — Ще ви настигна.

Люк впи поглед в нея:

— Какво мислиш да правиш?

— А ти какво мислиш? — отвърна Мара. — Ще си довърша работата. Както трябваше да направя още на Джомарк.

Кбаот бавно вдигна погледа си към нея.

— Ти ще умреш заради това, Мара Джейд — каза той. Тихият му глас беше по-заплашителен от налудничавите му изблици. — Бавно и в големи мъки.

Той вдиша дълбоко, скръсти стиснатите си в юмруци ръце пред гърдите и затвори очи.

— Ще видим — прошепна Мара, вдигна лазерния меч и тръгна към него.

Започна като далечен гръм, който по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. Люк огледа залата, сетивата му тръпнеха от усещането за заплаха. Но не виждаше нищо нередно. Звукът стана по-силен, по-дълбок…

Внезапно таванът на тронната зала над него и Мара се срути в поток от малки камъчета.

— Пази се! — изкрещя Люк и обхванал с ръце главата си, се опита да се измъкне от пороя камъчета.

Замалко не падна, спъвайки се в купчината камъни, които вече се издигаха до глезена му. Бяха извънредно много на брой и малки, за да ги задържи със Силата. Продължаваха да падат и ударите го замайваха. През облака прах наоколо видя Мара да се привежда под лавината, като се опитваше да предпази главата си с една ръка, а с другата напразно размахваше лазерния меч срещу каменния поток. В другия край на тронната зала Хан крещеше нещо и Люк предположи, че и двамата с Лея са засегнати от атаката.

Застанал недокоснат сред отприщения от него каменен потоп, Кбаот вдигна ръце.

— Аз съм майсторът джедай Кбаот — прогърмя гласът му в тронната зала, надвишавайки тътена на сипещите се камъни. — Империята — вселената — е моя.

Люк свали лазерния меч. Сетивата му отново го предупредиха за наближаваща опасност. Но и този път това не му помогна. Канонадата светкавици на Кбаот проблесна по острието на лазерния меч, ударът изкара Люк от равновесие и той падна на колене сред камъните. Опита се да се изправи, но един камък го удари силно по главата. Той залитна и се подпря с една ръка. Отново блеснаха светкавици, купчината камъни бе заобиколена от огнен обръч, тялото му изтръпна от нетърпима болка. Лазерният меч се изплъзна от ръката му и той смътно видя как политна над парапета към другия край на тронната зала.

— Спри! — извика Мара. През мъглата на болката Люк видя, че тя стои права, до колене в камъни. Лазерният й меч просветваше през купчината, сякаш тя искаше да я разпръсне. — Ако искаш да ни убиеш, направи го накрая.

— Потърпи, чирачето ми — каза Кбаот. Люк премига и през падащите камъни и облаците прах видя унесената му усмивка. — Още не ти е дошло времето. Първо трябва да те заведа в клониращия комплекс на върховния адмирал.