Тимъти Зан - Последната заповед

Кбаот пресекливо си пое дъх, изведнъж отметна глава и се разсмя.

— Не го изпускай от очи! — извика Мара и намръщено изгледа стареца над подлакътниците на трона. — Приложи същия номер и на Джомарк, спомняш ли си?

— Спокойно — отвърна Люк. — Той не може да ни нарани.

— Ах, Скайуокър, Скайуокър — поклати глава Кбаот. — И ти ли? Върховният адмирал Траун, Новата република, а сега и ти. Каква е тази внезапна възбуда около клонингите и клонирането? — разсмя се отново и изведнъж стана сериозен. — Те не разбират, джедай Скайуокър — каза той разгорещено. — Нито върховният адмирал Траун, нито някой от тях. Истинската сила на джедаите е не в простите номера с материята и енергията. Истинската мощ на джедаите е заложена в това, че само ние в цялата галактика притежаваме властта да се разпрострем извън самите себе си. Да стигнем до всички краища на вселената.

Люк погледна Мара, тя сви рамене и го изгледа озадачено.

— Ние също не разбираме — каза той. — Какво имате предвид?

Кбаот пристъпи към него:

— Аз успях да го направя, джедай Скайуокър — прошепна той, очите му блестяха в сумрака. — С генерал Ковел. Дори и императорът не го беше правил. Взех съзнанието му в ръцете си и го промених. Преобразих го по мой образ и подобие.

Люк усети как по тялото му преминават студени тръпки.

— Как така го преобразихте?

Кбаот кимна, тайнствена усмивка играеше на устните му.

— Създадох го отново. И това беше само началото. Под нас, в дълбините на планината, се крие бъдещата армия на джедаите, готова да ми служи. Каквото направих с генерал Ковел, ще го направя отново и отново. Върховният адмирал Траун така и не разбра, че армията, която си мислеше, че създава за себе си, всъщност е предназначена за мен.

Изведнъж Люк прозря истината. Отглежданите в пещерата клонинги не само бяха физически идентични със структурата на оригинала, но и разликите в съзнанията им бяха минимални. Ако Кбаот успеше да се научи да прониква в съзнанието на един клонинг, щеше да може да го прави с всички останали. Люк погледна към Мара. Тя също бе разбрала.

— Все още ли вярваш, че той може да бъде спасен? — попита мрачно тя.

— Няма нужда да ме спасявате, Мара Джейд — отвърна Кбаот. — Кажи ми, наистина ли вярваш, че ще стоя със скръстени ръце и ще позволя на върховния адмирал да ме затвори по този начин?

— Не мисля, че ти е искал позволение — отвърна Мара и се отдръпна от трона. — Тук няма нищо за нас, Скайуокър. Да изчезваме.

— Не съм ви разрешил да си тръгвате — извика властно Кбаот. Той вдигна ръка и Люк с изненада видя, че държи малък цилиндър. — Стойте си на местата.

Мара размаха бластера си:

— Не можеш да ни спреш с това — каза тя с едва прикрито отвращение. — Дистанционното е съвършено безполезно, след като към него не е включено нищо.

— Точно така — усмихна се леко Кбаот. — Но аз накарах войниците да ми го приготвят, преди да ги изпратя извън планината с оръжие и заповеди за хората ми.

— Как не! — Мара отстъпи крачка към стълбището, изгледа намръщено тавана над нея, а с лявата ръка намери парапета, който отделяше подиума с трона. — Но ще приемем думите ти на доверие.

Кбаот поклати глава:

— Няма нужда — каза меко той и натисна копчето.

В главата на Люк нещо далечно и много чуждо изпищя агонизиращо и изведнъж той усети как го изпълва усещане за мощ. Сякаш се събуждаше от дълбок сън или бе влязъл от тъмно помещение в ярко осветена стая. Силата отново беше с него.

— Мара! — извика той.

Беше късно. Бластерът на Мара, изтръгнат от ръката й, вече летеше над залата. Люк скочи към нея, но от протегнатата ръка на Кбаот излетя залп синьо-бели светкавици. Те удариха Мара право в гърдите, тя политна назад и се блъсна силно в парапета.

— Спри! — извика Люк, изправи се пред нея и извади лазерния си меч.

Кбаот не му обърна внимание и изпрати втори залп. Люк улови по-голямата част от светкавиците с острието на меча, но няколко все пак го пронизаха в мускулите и той се намръщи от болка. Кбаот стреля отново, за четвърти път, за пети…

Изведнъж отпусна ръце.

— Не си позволявай да ми заповядваш, джедай Скайуокър — изкрещя той капризно. — Аз съм господарят, ти си слугата.

— Не съм ти слуга! — извика Люк, отстъпи и хвърли бърз поглед към Мара.

Тя все още се държеше на крака, подпряна на парапета. Очите й бяха отворени, но тя сякаш не съзнаваше какво става. Дишаше през стиснати зъби и от гърлото й излизаха жални звуци. Люк я прегърна през рамо със свободната си ръка, потрепери от натрапчивата миризма на озон и набързо прегледа раните й.