Тимъти Зан - Последната заповед

Поне така смяташе разузнаването на Новата република. След усърдно пресяване на хилядите засечени имперски съобщения офицерите на Акбар без особена убеденост посочиха Калиус и системата на Бърчест като едно от местата за прехвърляне на новия поток клонинги, които пълнеха флотата и армията на военната машина на върховния адмирал Траун.

Този поток трябваше да бъде спрян на всяка цена, и то колкото може по-скоро. Това означаваше, че се налага да бъдат намерени и унищожени резервоарите за клониране. Първата стъпка бе проследяването на маршрутите за прехвърляне от някой известен транзитен пункт до изходната точка. А Люк все още не бе намерил доказателство, че клонингите минават през Калиус.

Две пресечки по-нагоре иззад ъгъла се показаха неколцина мъже, облечени в черните роби и тюрбани на търговци от Свайврън, и както беше правил толкова пъти през изминалите два дни, Люк се присегна към тях със Силата. Една бегла проверка бе напълно достатъчна — търговците не притежаваха особеното излъчване на десантчиците клонинги, които ги бяха нападнали на борда на „Катана“.

Но в този миг вниманието му бе привлечено от друго нещо. За малко щеше да го пропусне сред буйния поток човешки и странни мисли и излъчвания, които се въртяха наоколо като цветни прашинки по време на пясъчна буря. Ясно пресметливо съзнание, което, Люк беше сигурен, бе срещал и преди, но не можеше да разпознае заради плътната пелена от различни излъчвания между тях.

А собственикът на това съзнание беше наясно с присъствието на Люк на Калиус. И го наблюдаваше.

Люк се намръщи. Беше сам на вражеска територия, корабът му бе на космодрума на повече от два километра от тук, единственото му оръжие бе лазерният меч, който незабавно щеше да издаде самоличността му, ако го извадеше от туниката си, така че нямаше кой знае какви възможности. Но все пак притежаваше Силата и знаеше, че преследвачът е по петите му. Като цяло това му даваше доста добри шансове.

На няколко метра вляво се виждаше вход на дълъг извит тунел — проход за пешеходци. Люк сви по него и ускори крачка, като се опитваше да си спомни от картата на града накъде води тунелът. Май пресичаше ледената река и се вдигаше към разположените по високото елитни квартали, обърнати към морето. Усети, че преследвачът е по петите му. Сега, далеч от мисловната какофония на оживените търговски улици, Люк най-сетне успя да го разпознае.

Положението не беше чак толкова лошо, колкото се бе опасявал. И все пак потенциално бе заредено с немалко опасности. Младият джедай въздъхна и спря да изчака преследвача си. С изящната гърбица на прохода мост най-високата му част бе невидима и от двата края, така че беше добро място за сблъсък.

Преди да се изкачи най-горе, преследвачът спря, сякаш предполагаше, че жертвата му го очаква. Люк се присегна със Силата и чу звук от изваждане на бластер.

— Спокойно — извика той тихо. — Сами сме. Ела насам.

Последва кратко колебание, както долови Люк, и Талон Карде пристъпи към него.

— Явно вселената никога няма да престане да ме изненадва — подхвърли контрабандистът, кимна леко към Люк и прибра бластера в кобура. — По държането ти предположих, че си шпионин на Новата република, но трябва да призная, че последният човек, когото очаквах да изпратят, си ти.

Люк го погледна в очите, опитваше се да разгадае излъчването му. За последен път беше видял Карде след битката за флотата „Катана“ и тогава той беше подчертал, че контрабандистката му организация възнамерява да остане неутрална във войната.

— И какво щеше да направиш, след като се увереше, че съм шпионин?

— Нямах намерение да те предам на властите, ако това имаш предвид — отвърна Карде и хвърли поглед назад към началото на прохода. — Предлагам да продължим, ако нямаш нищо против. Бърчестианците обикновено не водят дълги разговори по мостовете. А и ехото предава гласовете ни на изненадващи разстояния.

Дали в другия край на прохода не го очакваше засада? Е, Люк щеше да я усети доста преди да попаднат на нея.

— Съгласен съм — отвърна той, отстъпи встрани и махна на Карде да мине напред.

Контрабандистът му отвърна с подигравателна усмивка.

— Не ми вярваш, нали? — подхвърли той, мина покрай Люк и тръгна по моста.

— Сигурно се дължи на влиянието на Хан — отвърна извинително Люк и закрачи до него. — Или на твоето. А може би и на Мара.

Усети промяната в настроението на Карде — мигновен проблясък на загриженост, почти веднага сподавен.