Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Люк спря. Имаше право за съжаление.

— Какво предлагаш? — обърна се той към нея.

— Да отидем право при източника — Мара си пое дълбоко дъх. — Ще сляза долу и ще говоря с тях.

Люк отвори широко очи.

— А казваш, че моите предложения са рисковани…

— Имаш ли по-добри?

— Не подлежи на обсъждане — тихо отвърна той. — Ако някой ще слиза долу, това ще бъда аз.

— Не — твърдо каза Мара. — Първо, стреляха по теб, когато идваше. Второ, сам каза, че имаш чувството, че искат да видят мен. Трето, ако се стигне до необходимост от помощ, джедайските ти умения са далеч по-добри от моите и ще се справиш по-добре. И, четвърто… — с лека усмивка тя откачи лазерния си меч и приближи към Люк. — Може изобщо да не знаят за възможностите ми в Силата — довърши тя и му подаде оръжието. — Ако стане напечено, това може да ми бъде от полза.

Люк пое меча и усети познатата хладина. Това бе неговият собствен меч, който бе получил от Оби Уан и бе дал на Джейд на покрива на двореца в Корускант. Майсторът джедай бе по-млад от нея, когато за първи път влезе в битка с него. По-млад, по-неопитен и по-прибързан. И все пак…

— И последното, от което имам нужда сега, е да започнеш да ме покровителстваш — добави Мара. В очите й блесна лек предупредителен намек. — Години наред се оправям прекрасно без теб, ще се оправя и сега.

Люк я погледна право в очите. Как можах да забравя — помисли си той — колко искрящо зелени са. Може би беше от светлината.

— Невъзможно ли е те убедя да не ходиш? — за последен път попита той.

— Освен ако не измислиш по-добър план — отвърна тя и извади предавателя и скрития в ръкава си бластер. — Ето… няма защо да ги нося. Тъй или иначе ще ми ги вземат. Ще задържа само бластера. Ще събудя подозрения, ако се появя съвсем невъоръжена.

Люк пое предавателя и малкия бластер. Ръката му се задържа на нейната, преди тя да я отдръпне. Пусна я с особена неохота.

— Защо оставихме другия предавател на Арту! — възкликна той. — Можеше ти да вземеш този, а аз по другия да слушам какво става.

— Ако нещо стане, може да се наложи бързо да повикаш комджайците — напомни му Джейд. — Можеш ли да ме следиш със Силата?

— Мога да следя присъствието ти — отвърна джедаят. — Мога да следя чувствата ти и вероятно да видя някои неща. Но няма да мога да чуя много.

— Много жалко, че не си Палпатин — каза Мара, докато сваляше кобура от китката си. — С него можех да говоря без проблеми.

Люк усети прилив на вина и срам заради обвинението, което му бе отправила в началото на подземното им пътешествие, за залитането му към Тъмната страна на Силата. Тя усети чувствата му или по-точно, улови изражението на лицето му, и се усмихна леко.

— Ей! Шегувах се — каза Мара и му подаде кобура. — Проследи каквото можеш. Ще ти дам пълен доклад с подробностите, като се върна.

— Добре — каза Люк. — Внимавай!

За негова изненада тя се пресегна и хвана ръката му.

— Ще се оправя — повтори и стисна ръката му за малко. След това я пусна и каза: — Хайде до скоро.

С тези думи Джейд се обърна и се насочи към ескалатора. Люк отиде до най-близката къса стена и притисна гръб към гладкия черен камък. След това затвори очи за по-добра концентрация и се присегна със Силата.

Преди, на Дагоба, Тиерфон и други места, успя да използва Силата, за да зърне бъдещи места и събития. Сега, докато Мара вървеше към ескалатора, Люк се опита да обхване събитията от настоящето. Образът на Мара и на средата, в която се движеше, бе мъгляв и неясен, оцветен от чувствата й и променящото се душевно състояние. Замъглявай бе от изменчивостта, която, изглежда, бе характерна за джедайските видения. Но уловен за съзнанието на Мара като за котва, Скайуокър бързо успя да превърне образите в нещо поне смътно различимо.

Ескалаторът имаше горе-долу същия размер както онзи, по който слязоха от последния етаж. Мара се качи на вътрешната част и пое надолу, без да прави опит да се прикрива. Липсата на всякакви внезапни реакции в съзнанието й, когато стигна долния етаж, показа, че не е видяла никого. Въпреки това Люк имаше чувството, че Мара чува далечен шум.

Тя не направи опит да слезе на този етаж и продължи с ескалатора надолу. На следващия също не се случи нищо. Никой не се приближи към ескалатора. Джедаят усети недвусмисленото раздразнение, което започна да се прокрадва през бдителността на Мара, породено както от липсата на интерес от страна на чуждоземните към нея, така и от пълната им некомпетентност по въпросите на вътрешната охрана. Тя отмина този етаж и долния, и по-долния. Пое към поредния… Изведнъж през чувствата й като земетресение премина зашеметяващ удар, придружен от кратка болка.