Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— На покрива има площадка за кацане — каза Мара и посочи клиновидната постройка. — Маркировката се вижда.

Люк кимна. Макар неясна, маркировката се различаваше достатъчно, ако човек знаеше за нея.

— Сигурно включват светлини, когато идва приятел.

— И подготвят турболазерите на върха на постройката, ако приятелят се окаже не толкова приятелски настроен — Мара се прехвърли през руините на стената, направи няколко крачки по покрива и се взря в площадката. — Онова помещение пред площадката изглежда отворено — съобщи тя. — Вероятно е хангарът. Може да се окаже удобно убежище, ако ни засекат и сме далеч от нашия изход — Мара се обърна… и дъхът й секна от изненада. — О! — възкликна тя. — Ела да видиш!

Люк също се прехвърли през руините, отиде при нея и се обърна. От покрива на залата, от която току-що бяха излезли, се издигаше още една кула. При това не беше единствена. Нататък от покрива стърчаха още три. Дори от мястото, което му предлагаше коса перспектива, майсторът джедай ясно виждаше, че тези четири кули са по-дебели и с по двайсет метра по-високи от другата под тях. И също като нея бяха увенчани с кръг от оръжейни гнезда.

— В разцвета си трябва да е била страховита крепост — каза Мара. Гласът й не трепна, но Люк знаеше, че и тя изпитва същата неясна тревога като него. — Също като Хиджарна. Много ми се иска да зная какво е трябвало да пази.

Люк огледа отново покрива. Никакви светлини, никакво движение, никакви признаци на живот.

— Да се прибираме и да намерим пътя за надолу — каза той.

Пътят за надолу бе умалено копие на спираловидния ескалатор, по който бяха слезли в жилищния отсек по-долу. За разлика от него този не се движеше.

— Или е повреден, или са го спрели, понеже не го използват — каза Мара и предпазливо надзърна над перилата. — Долният етаж изглежда необитаем.

— Сигурно цялата тази част не се използва — каза Люк и тръгна надолу. — Ако се съди по наклона на покрива, всеки от по-долните етажи трябва да е по-обширен.

— Логично — съгласи се Мара. — Да продължим, докато стигнем до работещ ескалатор. Той сигурно ще е в най-горния обитаем етаж.

И наистина, колкото повече слизаха, толкова повече етажите се разширяваха. Четири етажа по-надолу до ушите на Люк достигна лекото бръмчене на работеща техника.

— Май стигнахме — тихо каза джедаят, хвана дръжката на лазерния си меч и се присегна със Силата. Наоколо нямаше никой.

— Така изглежда — съгласи се Джейд и сложи ръка зад ухото си. — Прилича ми на ескалатор. Да погледнем ли?

Люк кимна.

— Аз съм пръв. Стой зад мен.

Той тръгна напред, движейки се безшумно из празното пространство, което представляваше поредният етаж на крепостта. Опитваше се да не обръща внимание на раздразнението, което усещаше у Мара. Стигна до една от доста отдалечените на този етаж къси стени и надзърна иззад ъгъла. Разположен до срещуположната стена, се намираше спираловидният ескалатор, който бе чул.

— Добре — тихо каза Люк през рамо. — Много внимателно, сега…

Майсторът джедай усети зова на Мара, но той не идваше зад него. Той се огледа и усети вълната на раздразнение да се надига в него, когато видя Мара на двайсет метра вляво от него. Тя му правеше бърз нетърпелив знак с ръка. Изведнъж в чувствата й се появи внезапен изблик на ужас… Люк стигна до нея за по-малко от десет секунди.

— Какво има? — прошепна той.

Тя кимна към стената.

— Там — прошепна Мара в отговор.

Стиснал дръжката на лазерния си меч, с пръст на копчето за активация, Скайуокър надникна иззад ъгъла. Видя просторно помещение, подредено като команден център, но празно както всички останали в крепостта. Екраните на двата кръга командни конзоли мигаха към празните столове срещу тях. В единия край забеляза по-голям и по-хубав стол, заобиколен от собствен кръг екрани. И столът, и екраните бяха разположени на платформа с височина един метър.

В средата имаше нещо, при вида на което го полазиха студени тръпки по гърба: холографска карта на галактиката със секторите на Новата република, Империята и останалите познати райони, отбелязани със зашеметяващо богатство от цветове. Пъстрата мозайка се простираше върху една четвърт от огромната галактическа спирала и потъваше в бяло там, където териториите на Външния ръб отстъпваха пред безбрежността на Непознатите райони. Това беше копие на холографската галактика, която император Палпатин имаше в тронната си зала в планината Тантис.