Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Бел Иблис поклати глава.

— Този кораб е ключът за операцията — тихо каза той. — Това е корабът, който трябва да оцелее достатъчно дълго. Първо — за да стигне до документа за унищожението на Каамас и след това — за да го излъчи през заглушаването, което Империята ще наложи. Тук ще има най-голяма нужда от мен. И аз ще бъда тук.

— Чакайте само още една проклета минутка — тихо каза контрабандистът и се изпъна в целия си бой, дълъг метър и деветдесет. — Това е моят кораб. Казахте ми, че аз ще бъда капитанът му.

— Вие сте негов капитан — съгласи се генералът. — Аз съм само адмиралът.

Бустър изпусна дълга въздишка между зъбите си. Трябваше да се сети, че Бел Иблис не се бе отказал от нищо. Трябваше да се сети.

— А ако откажа да ви предам командването?

Генералът леко вдигна вежди. Бустър усети кисел вкус в устата си. Хората на Бел Иблис бяха навсякъде из „Странстваща авантюра“. При това положение не си струваше дори да отговаря на въпроса му.

— Да — промърмори контрабандистът. — Знаех си, че ще съжалявам за това.

— Можете да останете, ако желаете — предложи генералът.

— Сигурен съм, че Корускант ще ви възмезди за…

— О, не! — отсече Бустър. — Това е моят кораб и вие няма да го поведете в битка без мен. Точка.

Бел Иблис се усмихна.

— Разбирам — каза той. — Наистина ви разбирам. Има ли още нещо?

— Не, това е всичко засега — мрачно отвърна Бустър. — За три дни можете да обмислите по-добър план.

— Ще се опитам — обеща генералът, обърна се и закрачи към вратата…

— Един момент — спря го Бустър. Бе му хрумнало още нещо. — Казахте, че ще пробием дупка в стената на външната компютърна станция. Какво ще стане, ако вътре има някой?

— Не очаквам вътре да има някой — отговори Бел Иблис.

— Съмнявам се, че още се използва. Освен това не виждам друг начин да изпълним задачата си.

— И все пак какво ще стане, ако вътре има някой? — настоя Бустър. — Сам казахте, че мястото се използва само от граждани. Ако пробием дупка в стената, ще ги убием.

Сянка мина през лицето на генерала.

— Да — тихо каза той. — Знам.

— Е, — каза Клиф и погледна часовника си. — Минаха четири часа. Колко още според теб ще минат, преди да настъпи паниката?

Навет сви рамене и бързо сметна наум. Според Пенсин умелото подпъхване на малките органични бомби с часовников механизъм в дрехите на ботанските техници бе минало като по вода. Бяха минали четири часа, откакто техниците бяха влезли в сградата на древстранския генератор. Нужен бе още час, докато разберат за съществуването на проблема, и след това най-малко още два, за да осъзнаят напълно размера на неприятностите си и да изчерпят всички други възможни начини за справяне с тях…

— Предполагам поне още три… — отговори той на Клиф.

— Няма да бързат да се обадят за помощ на инопланетяни, които трябва да пуснат в сградата.

— Е, ние сме готови. Остава и те да се приготвят — каза Клиф и сви рамене.

Вратата на магазина се отвори и удари дразнещия звънец, закачен над нея. Навет направи физиономията, която Клиф би определил като „откровено глуповата“, и вдигна поглед. И усети как лицето му замръзва. Срещу него стояха двамата военни на Новата република. Клиф тихо се изкашля до него.

— Тихо — изшътка Навет, усмихна се глупаво в допълнение към физиономията, с готовност заобиколи щанда и се насочи към посетителите. — Ден на печалба и радост или както там се казва — каза той с приятния, но настоятелен глас на търговец, решен да направи продажба. — Какво обичате, моля?

— Просто гледаме, благодаря — каза единият, докато двамата минаваха покрай редицата клетки.

Подхождат си, отбеляза Навет. И двамата бяха ниски, с леко прошарени кестеняви коси. Онзи, които беше отговорил, имаше черни очи, а другият — зелени. И сега, след като имперският агент ги приближи, черноокият му се стори познат.

— Разбира се, разбира се — отвърна Навет и заприпка наоколо им като типичен продавач. — Нещо определено ли търсите?

— Не точно — отговори зеленоокият и погледна към клетката на полпианците. — Това полпианци ли са?

— Разбира се — каза Навет. И двамата имаха лек корелиански акцент. — Познавате питомните животни.

— Донякъде — отвърна зеленоокият и го погледна с блясък в очите, за който Навет не даваше пукната пара. — Мислех, че ботанците са алергични към тях.

— Да, някои ботанци наистина са алергични — сви рамене Навет.

— И въпреки това сте ги донесли на Ботауи?

Навет направи изненадано изражение.