Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Контрабандисткият шеф си пое дълбоко въздух. Зад себе си чу тихия скърцащ звук от изваден от кобура бластер.

— Готов съм — каза той.

— Да — Енту Ний се пресегна и докосна копчето за отваряне на вратата. С тихо изскърцване тя се плъзна настрани.

Първото, което Карде усети, бе миризмата. Силен, едва поносим лъх на старост, отдавнашни спомени и изгубени надежди, на болест и умора. На смърт.

Стаята бе малка. Доста по-малка, отколкото Карде бе очаквал. Вградени рафтове покриваха стените от двете му страни. Лавиците им бяха отрупани със странна смесица от предмети на изкуството, безсмислени дрънкулки, разни мускали и медицински уреди. Огромно легло запълваше по-голямата част от останалото пространство. То свършваше на метър от вратата и оставяше място, колкото да се проврат двама души.

В леглото, завит с куп одеяла и тананикащ си нещо тихо, с прикован в тавана поглед лежеше старец.

— Джори — тихо повика Енту Ний и влезе в стаята. Тананикането спря, но очите на стареца си останаха вторачени в тавана. — Джори, дошли са ти гости.

Карде влезе в стаята, вмествайки се в малкото останало пространство. Мислите му препускаха с бясна скорост. „Не, това не може да е Джори Кардас. Това не е енергичният, избухлив, амбициозен мъж, който едва ли не сам създаде една от най-големите контрабандистки организации във вселената.“

— Джори — внимателно се обади търговецът.

Набръчканото лице се смръщи и старецът вдигна глава от възглавницата.

— Мертан — попита в отговор той с треперещ глас. — Мертан. Ти ли си?

Карде издиша безшумно. Гласът и очите… Да, той беше.

— Не, Джори — тихо отвърна контрабандистът. — Не е Мертан. Карде съм. Талон Карде. Помниш ли ме?

Старецът премига няколко пъти.

— Карде? — каза той със същия несигурен глас. — Ти ли си?

— Да, Джори, аз съм — потвърди търговецът на информация. — Помниш ли ме?

Колебливата усмивка, която се появи върху лицето на стареца, изчезна, сякаш мускулите му бяха твърде уморени или твърде стари, за да я удържат по-дълго.

— Да — каза той. — Не. Кой каза, че си?

— Талон Карде — повтори контрабандистът.

В устата му се появи горчивият вкус на поражение, огорчение и всепоглъщаща умора. Целият този път… Изминаха целия този път, за да се срещнат с Кардас и да го помолят за помощ. Страховете на Карде от срещата… покаянията, вината… всичко това за нищо. Джори Кардас, който толкова години му бе вдъхвал тих ужас, отдавна си бе отишъл. На негово място имаше празна черупка. Смътно, през мъглата на разочарованието и спомените търговецът усети някой да полага ръка на рамото му.

— Хайде, Карде — тихо каза Шада. — Нищо не можем да направим.

— Карде беше, нали? — попита старецът. Тънката му ръка се подаде изпод одеялата и опипа възглавницата, за да я подпъхне по-плътно под главата. — Тарон Карде?

— Талон Карде, Джори — поправи го Енту Ний. Гласът му бе на търпелив родител, говорещ на малко дете. — Да ти донеса ли нещо?

Кардас се намръщи. Главата му падна обратно на възглавницата. Очите му отново се приковаха в онова, което съзираше на тавана.

— Шем-мебал осторан се’митас Мертан аниал? — едва чуто промърмори той. — Кар-мида Давид шумидас крее?

— Старотармидиански — тихо обясни Енту Ний. — Езикът на детството му. Напоследък все по-често говори на него.

— Трипио — повика Шада.

— Пита дали Мертан е идвал днес — преведе дроидът, без този път да спомене колко вида комуникации владее. — Или любезният адмирал Давид.

— Не, никой от тях не е идвал — отвърна Енту Ний на стареца в леглото и махна на Карде да излезе от стаята. — Ще се върна скоро, Джори. Опитай се да поспиш.

Той излезе след контрабандиста и натисна копчето за затваряне на вратата.

— Да спя? — изсумтя старецът и се изкикоти. — Не мога да спя сега, Мертан. Имам много работа. Изключително много…

Вратата се затвори и милостиво прекъсна останалата част от думите му.

— Сега видяхте — тихо каза дребосъкът.

Карде кимна. Усети вкус на пепел в устата си. Толкова години…

— Откога е в това състояние?

— И защо изобщо ни доведе? — попита Шада.

— Какво да ви кажа? — отвърна Енту Ний. — Той е стар… много стар… с многобройните и разни отклонения, които възрастта носи — блестящите му очи се преместиха към Шада.

— Доведох ви, защото вие поискахте.

— Искахме да видим Джори Кардас — отвърна остро Шада.

— Онова вътре не е това, което търсехме.

— Спокойно, Шада — каза Карде. Толкова години… — Вината е моя, не на Енту Ний. Трябваше да дойда преди години — той премига. В очите му внезапно избиха сълзи. — Мисля, че остана само още един въпрос, Енту Ний. Някога Кардас имаше огромна библиотека от информационни чипове. Имаш ли представа, къде е?