Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Колкото повече приближаваха, толкова по-обикновена и непретенциозна ставаше къщата пред тях — по-малка, по-непретенциозна, по-стара и по-запусната.

— Както виждате, гърбът на къщата опира в скалата — посочи Енту Ний, докато отминаваха последните къщи на града към тучното поле, през което течеше пенест ручей. — Мисля, че първият й собственик е смятал, че така ще има допълнителен завет през зимните месеци.

— Какво е станало с лявата й страна? — попита Шада. — Да не би едното крило да се е срутило?

— Не, не е било построено — отвърна дребосъкът. — Веднъж Кардас започна да я достроява, но… е, ще видите.

Карде усети неприятни тръпки по гърба си.

— Какво искате да кажете с това „ще видите“? Какво го е спряло?

Енту Ний не отговори. Карде погледна към Шада и видя, че тя го наблюдава със странно изражение. След минута пристигнаха. Енту Ний плавно спря въздушната шейна пред някога бяла врата с олющена и избледняла от времето и немарливостта боя.

— Води ни — подкани Шада дребосъка и ловко застана между Карде и къщата. — Аз ще бъда след теб, а Карде след мен.

— О, не! — възрази Енту Ний и поклати глава с бързо нервно движение. — Само капитан Карде и аз можем да влезем.

Шада присви очи.

— Нека се изразя по друг начин…

— Няма нужда, Шада — прекъсна я търговецът на информация, заобиколи я и направи крачка към къщата. Извън центъра на групата, без нещо да стои между него и къщата, той се почувства неприятно изложен на опасността. — Ако Кардас иска само да говори с мен, така трябва да бъде.

— Не! — равно отвърна Шада, хвана ръката на Карде и физически го принуди да спре. — Енту Ний, или и аз идвам с него, или никъде няма да ходи.

— Шада, така не ми помагаш — тихо каза контрабандистът и я изгледа строго. — Ако искаше да ме убие, можеше да го направи в която и да е точка на пътуването ни. И със сигурност тук.

— Знам — отвърна тя. — Това няма значение. Тръгнах като твой телохранител и точно това ще правя.

Търговецът на информация се взря в нея. По гърба му пробяга тръпка. В апартамента в Планинската кула на срещата му с Калризиан, Соло и Органа Соло Шада бе обявила намерението си просто да дойде и да му помогне. Кога през изминалите оттогава две седмици и половина това намерение се бе превърнало в далеч по-дълбокия и обвързващ ангажимент на телохранител?

— Шада, оценявам грижата ти — тихо, но твърдо каза той, протегна ръка и хвана дланта й. — Но трябва да вземеш предвид цялостната картина. Животът ми и това, какво ще стане с него, не са най-важните неща в момента.

— Аз съм твой телохранител — отвърна Шада, също толкова тихо и твърдо. — Това са най-важните неща за мен.

— Ако обичате… — обади се Енту Ний. — Май не ме разбрахте. Капитан Карде и аз трябва да влезем първи, а вие можете да влезете след нас. Това е… видяхте ли?

Шада не беше доволна и от това, но кимна неохотно.

— Само помнете, че ако нещо се случи — предупреди тя, — вие лично ще сте на мушката ми. Влизате първо вие двамата, после — аз и след това — Трипио.

— Господарке Шада, едва ли е нужно да идвам и аз — побърза да се обади блестящият протоколен дроид и направи крачка назад към въздушната шейна. — Някой трябва да пази шейната…

— Всъщност може и да ни потрябва — каза Енту Ний и се усмихна успокоително. — Ела, Трипио. Спокойно.

— Да, господарю Енту Ний — отвърна примирено дроидът. Простенвайки тихо, той тръгна на половин метър след Шада.

— Но трябва да кажа, че имам лошо предчув…

— Добре — весело продължи дребосъкът. Краткият миг на сериозност отмина и от Енту Ний отново струеше обичайната безобидност. — Да вървим.

Вратата не беше заключена. Когато пристъпи прага на усойната тъмна стая след Енту Ний и слънчевата светлина остана зад гърба му, Карде се почувства особено уязвим.

За негова изненада стаята, в която влезе, май не бе използвана от доста време. Малкото мебели в нея бяха стари и прашни и носеха същите признаци на продължителна немара, както и външният вид на къщата. Трите прозореца, които отвън му се сториха тъмни и заплашителни, отвътре се оказаха просто невероятно мръсни, украсени с фина дантела от прах и песъчинки. На слънчевите лъчи, които успяваха да пробият през мръсотията, се виждаха дълги паяжини, увиснали от столовете.

— Насам — тихо каза Енту Ний. Гласът му прокънтя в мрачната атмосфера. Дребосъкът ги поведе през стаята към една затворена врата в другия край. — Той е тук, капитан Карде. Моля, подгответе се.