Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— А… да — предпазливо отвърна Ландо. — Какво си намислил?

— Кое е онова нещо, на което момчетата от службата за сигурност не могат да устоят? — попита бившият контрабандист. — Особено младите и самоуверените.

— Не знам — сериозно отвърна Калризиан. — Пребиването на затворници?

Хан поклати глава.

— Една хубава безредица — поправи го той и кимна към заведението. — Заведи Лобот в средата на кафенето и разчистете терена. Аз ще се погрижа за останалото.

— Добре. Успех!

Тримата пресякоха улицата и влязоха. Кафенето беше точно както Хан си го представяше: просторно, добре осветено, претъпкано с играчи на сабак, насядали около масите, и застанали зад тях зяпачи. Бившият контрабандист се мушна веднага след вратата вдясно и заобиколи една група, докато Ландо и биокомуникационният киборг си пробиха път към извития тезгях, който се подаваше от средата на лявата стена. Докато двамата стигнаха до него, Хан бе успял да се освободи от робата си на мчалски учен. Той я пусна на земята и я избута с крак към стената, след това прокара изпотените си длани по крачолите на панталоните си и зачака приятелят му да си свърши работата.

Не се наложи да чака дълго.

— Стига толкова! — изведнъж извика Ландо.

Гласът му пресече тихите разговори, както лазерен меч би разсякъл леден блок. Всички глави се извърнаха към него… И с ужас и изненада се обърнаха обратно, когато едрозарядният му пистолет направи дупка на тавана.

— Ще уредим въпроса веднага, размекнат кокоши мозък — надвика бившият картоиграч ехото от изстрела и възклицанията на играчите и зрителите. — Всички останали да излязат!

За Хан, както и за всички останали, не беше ясно кой е „размекнатият кокоши мозък“. Но ако внезапното паническо бягство от кафенето бе показател, явно всички изведнъж бяха изгубили интерес към титлата. Питиетата, картите и достойнството бяха напълно забравени. Всички присъстващи като един се втурнаха към вратата.

Хан изчака, докато приблизително половината напуснат заведението. След това се смеси с тълпата и се измъкна навън.

Беше се оказал прав за двамата мъже от службата за сигурност. Те напълно бяха забравили за незабележимото си полицейско наблюдение и разблъскваха множеството, за да си пробият път към мястото на едрозарядния изстрел. Бластерите им вече бяха извадени от кобурите и готови за стрелба. Хан се насочи към тях, пробивайки си път с лакти през тълпата.

Съсредоточен върху кафенето, първият от двамата служители на сигурността мина покрай Соло, без да го погледне. Бившият контрабандист изчака вторият да се изравни с него, след това хвана ръката, в която държеше оръжието, завъртя се рязко на пети и заби лакът в стомаха му. Въздухът излезе от дробовете на младия мъж с болезнено свистене, което ясно показа, че той няма да може да вземе участие в битката. За съжаление звукът стигна и до партньора му. Хан едва бе успял да вземе бластера от скованата ръка на жертвата си, когато другият пазител на реда се обърна да види какво става.

Беше млад и достатъчно бърз. Но се бе обърнал наляво и така бластерът бе останал зад тялото му, без да има възможност да стреля бързо при необходимост. Соло от своя страна вече се бе прицелил. С безмълвен призив разумът на цивилизацията да бъде на поста си в имперската столица Хан стреля.

Молбата му бе удовлетворена. Вместо мощния поразяващ бластерен изстрел оръжието в ръката му произведе ярките сини кръгове на зашеметяващия. Охранителят падна като камък в краката на множеството, което вече се разбягваше, съвсем полудяло от новата опасност. Размахвайки високо бластера, Соло прескочи проснатото на земята тяло и хукна към кафенето.

Вътре беше пусто. Дори барманът се бе потулил някъде.

— Не е както в доброто старо време по Външния ръб — почти жално се оплака Ландо, докато с една ръка се освобождаваше от робата си на мчалски учен, а с другата държеше едрозарядния си пистолет готов за стрелба.

— Имаш късмет, че е така — отвърна Хан. — Ако бяхме на Татуин или Бенгели, към теб щяха да се насочат петнайсет бластера, преди да успееш да стреляш втори път. Хайде… задният изход е ей там.

Но докато тримата крачеха към задния изход на кафенето, бившият контрабандист също изпита съжаление за доброто старо време. Хубави дни бяха…

Дизра събра сили и вдигна очи от електронния си бележник.

— Не знам какво да кажа, адмирале — рече той, внимавайки да не пресили наранената гордост и възмущението в гласа и изражението на лицето си. — Разбира се, категорично отричам всичко.