Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Както Кароли бе предположила от беглия поглед, който бе хвърлила вътре, беше кабина на военен турболифт, взета вероятно от някой стар дреднаут. И както при всички такива турболифтове вратата, през която току-що бе влязла, се дублираше откъм противоположната страна на кабината. С един поглед установи, че тази врата не е била използвана скоро. Изглежда, не беше и заключена.

Имаше само един начин да разбере със сигурност… и часът за проверката бе сега. В далечината се чуха приближаващи стъпки. Тя погледна към отворената врата и видя Гринер да тръгва по посока на стъпките.

За пет секунди извади куките от торбичката на хълбока си, разтвори ги и ги закачи на ръцете си. След това ги вкара в отвора между двете половини на вратата, стисна зъби и задърпа. В първия момент нищо не се случи. Тя дръпна по-силно, напрягайки мистрилските си мускули… и се стресна, когато вратите започнаха да се отварят. Те се плъзнаха почти безшумно настрани и потънаха в стените на кабината.

Шахтата отзад не бе издълбана направо в твърдата скала. Само лека метална мрежа предпазваше механизмите и захранването от дребните камъчета, които можеха да се отронят. Разстоянието между мрежата и кабината бе минимално, но достатъчно. Кароли мина през вратата, обърна се с лице към кабината, намери прага на касата на вратата и се хвана за вратите. Когато Зотип зави с тежка стъпка зад ъгъла и влезе в кабината, й оставаха няколко милиметра до окончателното затваряне на вратите.

Младата жена замръзна, изоставяйки начинанието си. Очите й обходиха външната страна на турболифта. Ако Гринер забележеше, че вратите са отворени повече, отколкото преди малко, тя щеше да има неприятности. Но Гринер не се бе проявил досега като особено наблюдателен, а и вече не можеше да направи нищо. По-важно беше да намери начин да се задържи за кабината, защото иначе щеше да бъде оставена там, където си беше.

Нямаше удобни места за хващане, което означаваше, че трябваше да си направи. Тя изчака момента, когато един от пиратите влезе тежко в кабината, и заби куките си в скарите зад два от осветителните панели. Едва завършила работата си, Кароли усети вибрацията от затварянето на вратите на турболифта. Тръгнаха.

— Какво имаше в другия край на тунела? — чу тя гласа на Гринер през пролуката между вратите.

Очакваше отговорът да дойде от Зотип, но вместо това отвърна Контрол.

— Нещо като апартамент — каза той. — Доста добре обзаведен.

— Имаше ли някой — попита Гринер.

— В момента не — отвърна отново Контрол. — Но на онзи, който живее там, му е харесвало да си има лично командно кресло от звезден разрушител.

— Лично какво? — невярващо попита Гринер. — Че защо му е притрябвало?

— Това се казва въпрос — лукаво отбеляза Контрол. — Ако имахме и отговора, картинката щеше да е пълна.

— Това не ми харесва — процеди Зотип. — Нищо не ми харесва. Играе нещо много опасно, което никак не ми се нрави.

— Скоро ще разберем какво — успокои го Контрол. — Все пак можем да влезем малко по-тихичко.

— А, ще влезем тихичко — намусено обеща главатарят. — Не се притеснявай. Нищо няма да чуе!

Минаваха пета пресечка, докато Хан бе убеден, че ще направят опит да ги спрат още на първата.

— Хан — тихо се обади Ландо, докато тримата бързо пресичаха претъпканата с минувачи улица. — Въздушната шейна на сигурността намалява ход.

— Виждам — свъсено отвърна приятелят му и надникна изпод качулката си. В извитите прозорци на сградата до тях се отразяваха силуетите на двама мъже, седнали във въздушна шейна на столичната служба за сигурност. Несъмнено бяха въоръжени до зъби и нащрек. — Това е третият патрул, чийто интерес будим, нали?

— Май да — въздъхна Ландо. — Къде е Люк с джедайските му номера точно когато е най-нужен!

— Или Лея с джедайските й номера — добави Хан, съжалявайки за убедителността си в спора, дали и жена му трябва да дойде с него. И по-рано да ги забележеха, щяха да имат джедай на своя страна. — Обръща се… видяха ни.

— Не се предавай толкова лесно — смъмри го Ландо и се огледа. — Имаш официален статут в Новата република… може да се отървем. Особено ако са наясно как реагира Лея, когато някой от семейството й изпадне в беда.

— Искаш да кажеш, когато някое от децата й бъде отвлечено или съпругът й бъде пребит ли? — тихо попита Хан и усети как лицето му пламна.

— Нямах предвид това — отвърна Калризиан.

— Все пак благодаря — каза Хан. Погледът му падна на кафене от другата страна на улицата, над чиито дискретно затъмнени с фолио прозорци висеше надпис „Днес — турнир по сабак“… — Натам — подбутна той приятеля си. — Нали носиш едрозарядния си пистолет?