Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Повторно нападение на пирати ли?

— Едва ли, сър — каза майорът. — Зсега на екраните излиза един-единствен кораб YT-1300, товарен, минимално въоръжен. Предават молба да се качат на борда и да говорят с адмирала.

Пелаеон си пое дълбоко дъх.

— В съобщението споменава ли се от кого е? — попита той.

— Да, сър — отвърна Тшел. — Казва се, че е от висшия съветник на Новата република Лея Органа Соло.

Ескортът от четири имперски изтребителя се скри заедно с „Хилядолетен сокол“ от лъчите на далечното слънце на Песитин и всички потънаха в сянката на хангара на звездния разрушител.

— Сега сме в техни ръце — тихо каза Елегос от креслото до Лея.

— Да — съгласи се тя. С отпуснати върху щурвала на кораба ръце гледаше как прехващащият лъч на „Химера“ спокойно ги притегля към имперския флагман. — Наистина сме в техни ръце.

— Това не ви ли тревожи? — попита каамасецът. — Какво мислите?

Лея сви рамене.

— До известна степен ме тревожи, разбира се — отвърна му тя. — Рисковете са нещо, което всяко разумно същество се старае да избягва. Но не всички рискове са опасни. В края на краищата този е оправдан — тя се извърна усмихната. — Е, ако Трипио бе тук, сигурно сега щеше да каже: „Обречени сме.“

Елегос се разсмя.

— Много добре — каза той. — Досега не ви познавах, съветник, с изключение на онова, което бях чел или чул за вас. Това пътуване, макар и кратко, бе извънредно поучително. Каквото и да стане оттук насетне, ще се смятам за щастлив, че съм прекарал тези няколко дни с вас.

Лея си пое дълбоко дъх. Сами за себе си тези думи можеха да се тълкуват по много злокобен начин. Но изречени със спокойната каамаска топлина, бяха лишени от заплаха и страх. Долавяха се кураж, надежда и решимост, които думите и присъствието на Елегос извличаха от нея.

„Какъв срам — помисли си тя с тъга, — че ненаситният за власт император Палпатин желаеше унищожението на такива опасни хора.“

В края на рампата на „Хилядолетен сокол“ ги чакаше самотна фигура. Лея и тримата й спътници тръгнаха към посрещача си — белокос мъж със среден ръст и лице, прорязано от възрастта, но с уставно изпънат гръб на професионален военен. Носеше имперска униформа, а на гърдите му се виждаше отличителният знак на флотски адмирал.

— Съветник Органа Соло — поклони се той леко, докато тя приближаваше към него. — Адмирал Пелаеон. Добре дошли на борда на „Химера“.

— Благодаря ви, адмирале — отвърна Лея и също се поклони. — Мина много време.

Той сбърчи чело.

— Май ме сварвате неподготвен — каза върховният командващ. — Не знаех, че сме се срещали.

— Не беше официална среща — отвърна тя. — Но си спомням, че когато бях на десет години, на годишното алдеранско събиране в кралския павилион баща ми ви посочи като един от най-обещаващите флотски офицери.

— Добре си спомням онези дни — тихо каза Пелаеон, — колкото и да не ми се иска в известен смисъл — адмиралът отмести очи към Елегос, който стоеше вляво от Лея. — Може би ще ме представите на останалите членове на делегацията си?

— Разбира се — отвърна тя, премълчавайки неофициалния статут на групата. — Това е Елегос Акла, доверител на останките на народа на Каамас.

Върховният командващ се усмихна и отново се поклони.

— Доверителю Акла.

— Адмирал Пелаеон — каза Елегос и сведе глава в каамаски поклон.

— Това е Сакисак от клана тлакшар — продължи Органа Соло и махна към ногрито вдясно от себе си.

Усмивката на Пелаеон остана на лицето му, но Лея долови горчивината зад нея.

— Разбира се — каза той. — Алдеранка, каамасец и ногри. Представители на трите раси, които имат най-големи основания да ненавиждат Империята.

Сакисак се раздвижи…

— Не изпитваме неприязън лично към вас, адмирале — спокойно каза Елегос, преди ногрито да проговори. — Нито пък към народа на Империята. Нашите светове бяха унищожени от ръката на Палпатин, но сега и той не е сред живите. Подхранването на огъня на враждата няма да ни донесе нищо.

— Благодаря ви, доверителю — отвърна Пелаеон. — Оценявам великодушието и мъдростта ви — за миг погледът му прескочи към Сакисак, след това се спря на Гент, който нервно стоеше до каамасеца. — А вие, сър, коя конкретна неправда представлявате?

— Аз ли? — стреснато попита момчето. — О, не. Аз не съм от групата. Тоест… аз съм хакерът, който възстанови съобщението на полковник Вермел до генерал Бел Иблис.

Последната следа от усмивка изчезна от лицето на върховния командващ.