Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Не зная, сър — отвърна шефът на разузнаването. — Всички съобщения са по необходимост кратки…

— Така е — прекъсна го капитанът на „Тираничен“ и отново погледна намръщен електронния бележник. Още десет дни в тази тъмница. Само това му липсваше на екипажа! — Дано да информират Бастион по-подробно, отколкото нас.

— Сигурно е така, сър — отвърна Оисан. — Парадоксалното е, че може би е по-безопасно да се изпрати по-дълго съобщение по гражданската честота, отколкото кратко до нас.

— Доста добре съм запознат с комуникационната теория, благодаря — студено отвърна Налгол.

„Един предпазлив човек — мрачно си помисли той — щеше да намери начин да се оттегли бързо след предаването на подобно съобщение.“ Или Оисан не беше толкова предпазлив, колкото Налгол смяташе досега, или бе претръпнал достатъчно, за да търси повод за кавга с капитана си. Или пък бавенето бе един вид лична оценка на душевното състояние на капитана. Колкото и да не му се искаше да признае, факт бе, че изолацията и бездействието започваха да опъват и неговите нерви.

— Просто се притеснявах дали забавянето няма да наруши главния план на Бастион — добави той, налагайки спокойствие в тона си. — Иска ми се да знаех как са успели да загубят шест дни от двумесечен срок.

Оисан сви рамене.

— Без да знаем с каква точно задача са изпратени там, не бих си позволил дори да гадая — отвърна той. — При това положение ни остава да се осланяме на преценката им — офицерът вдигна вежда. — И на гения на върховния адмирал Траун, разбира се.

— Разбира се — полугласно се съгласи Налгол. — Въпросът е дали въоръжените до зъби ненормалници, струпани около Ботауи, ще издържат още десет дни, без да загърмят. Колко станаха бойните кораби?

— Последният рапорт е във файла, сър — кимна Оисан към електронния бележник. — Мисля, че последно са сто и дванайсет.

— Сто и дванайсет!? — повтори капитанът и се намръщи, докато повикваше файла. — Ето го: сто и дванайсет. Не може да бъде — каза той.

— Може — увери го шефът на разузнаването. — Трийсет и един нови бойни кораба са пристигнали през последните десет часа.

Налгол прегледа списъка. Четиринайсет проботански диамалски дфариански кораба и седемнайсет антиботански ишорски кораба.

— Невероятно — каза той и поклати глава. — Тези чуждоземци нямат ли какво друго да правят?

Оисан изсумтя под нос.

— Според рапортите, които подават разузнавателните кораби, причината да не сме затрупани с три пъти повече кораби е, че по-голямата част от Новата република има какво друго да прави — каза той. — Не се притеснявайте. Разчитам на дипломатическия корпус на Новата република. Уверен съм, че ще успеят да задържат нещата, докато се приготвим за действие.

— Да се надяваме — тихо отвърна Налгол и се обърна отново към чернотата отвън.

След толкова много чакане, ако не получеше възможност да изтреби тези почитащи чуждоземните бунтовници, щеше много да се ядоса. Наистина много.

Дразнещо веселият звънец на търговския център за екзотични животни наруши тишината в магазина. Навет се подаде от вратата на склада и видя Клиф да затваря предната врата след себе си.

— Виждам, че бизнесът се разраства — каза новодошлият и огледа магазина, в който нямаше нито един клиент. След това мина покрай клетките с животните и отиде до щанда.

— Точно както го обичам — отвърна Навет, облегна се на щанда и махна на Клиф да мине от другата страна. — Изпрати ли съобщенията?

— Да — Клиф се отпусна в един от столовете отзад. — Е, едва ли ще ги зарадват.

— Не само тях — сви рамене Навет. — И за нас е свързано с неудобства. Ще трябва да отложим датата на раждането на трите маукрени. Не можем да направим кой знае какво. Това, че техниците остават по шест дни затворени в сградата на генератора, е идея на ботанците, не наша.

— Така е — унило се съгласи Клиф. — Не можем да вкараме бомбичката си преди влизането на следващата смяна.

— Не се притеснявай — успокои го Навет. — Прикритието ни е много сигурно. На Хорвик и Пенсин няма да им навреди да мият чинии още малко за Хо Дин. Можем да изчакаме още шест дни.

— Може би — мрачно отвърна Клиф. — Познай кого видях в комуникационния център, докато проверявах за съобщения.

— Нали не са били нашите двама военни от Новата република? — присви очи Навет.

— Самите те от плът и кръв — кимна Клиф. — И не бяха сами. С тях беше и една старица с наметало с качулка, която се оправяше по-добре от тях.