Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Надявам се да е така — тихо отвърна Мара. Изведнъж се почувства много уморена. — Още един джедайски номер, на който трябва да ме научиш. Лека нощ, Люк. Не забравяй да ме събудиш, ако дойдат лошите.

— Лека нощ, Мара — тихо и съвсем излишно каза той… Тя вече спеше дълбоко.

— Ще умре ли? — обади се нечий тревожен глас до него.

Погълнат от раната на Джейд и лечебния транс, Люк не бе забелязал пристигането на Дете на ветровете. Що за майстор джедай!

— Не, ще се оправи — каза той. — Раната не е опасна, а и аз умея някои неща.

Дете на ветровете се промъкна боязливо и погледна към жената, която лежеше на пода до Люк.

— Вината моя ли е, джедай Скай Уокър? — най-сетне попита малкият комкаец. — Не отворих ли достатъчно бързо вратата?

— Достатъчно бързо я отвори! — увери го Люк. — Няма нищо общо с теб.

— Тогава ком джа са ви предали.

Майсторът джедай се намръщи. С постоянното дразнещо съперничество между двете етнически групи Скайуокър очакваше да улови в думите му нотка на порицание или поне високомерно превъзходство. Но в тях имаше само съжаление и тъга.

— Може би — отвърна той. — Но вината не е и тяхна. Заплашващите може да са ни усетили и да са ни устроили засада. И не забравяй, че пещерните обитатели, като комджайците, не виждат така добре в осветени помещения както аз и ти.

Дете на ветровете се замисли за известно време върху думите му.

— Ако заплашващите са поставили капан, може да влязат и тук да ви търсят.

— Може — съгласи се джедаят. — Ако, разбира се, знаят за това стълбище. Може и да не знаят… целият този прах показва, че не е било използвано от години.

— Може да знаят за него и да не го използват — уточни Дете на ветровете. — Вашият приятел машина и комджайците наблюдават и чакат долу. Не трябва ли някой да наблюдава и горе?

— Добра идея — съгласи се Скайуокър. — Иди кажи на Спазващия думата си, че искам да изпрати двама от ловците си да пазят площадката над нас.

— Ей сега — каза комкаецът и разпери крила. — Но ще трябва да изпрати само един ловец. Аз ще отида да наблюдавам с него.

Люк отвори уста, за да възрази, но не каза нищо. Дете на ветровете бе подложено на постоянно заяждане и пренебрежение от страна на комджайците, откакто бяха стигнали пещерата в края на каньона. Стоенето на пост бе нещо полезно и немного опасно.

— Добре, Дете на ветровете. Благодаря ти.

— Няма нужда от благодарности — каза малкият комкаец. — Мога да направя това за джедай Скай Уокър — той наклони глава на една страна, за да погледне отново Мара. — И за любимата му другарка.

Дете на ветровете разпери криле и потъна в тъмнината на стълбището. Последните му думи прокънтяха резки в главата на Люк. Любимата му другарка… другарка… любимата… Той обърна очи към Мара. Познатите черти изглеждаха изострени от силния контраст между мрака и светлината от фенерчето. Любимата…

— Не — тихо прошепна той.

Харесваше Мара. Харесваше я много. На нея можеше да се разчита, беше умна и съобразителна, душевно и емоционално стабилна, с чувство за хумор и лека непочтителност, която приятно разнообразяваше автоматичното и повърхностно благоговение, с което твърде много хора се отнасяха към него. Прояви се като надежден съюзник в много трудни и опасни моменти. Остана с него, Хан и Лея, макар част от враждебно настроената към нея йерархия на Новата република да я бе обявила за ненадеждна. Но може би най-важното бе, че имаше заложба да овладее Силата и способност да споделя мислите и чувствата му, каквато дори близки двойки, като Хан и Лея, не притежаваха.

Но не я обичаше. Не можеше да поеме този риск. Винаги когато си бе позволявал лукса да обича жена, с нея се случваше нещо ужасно. Гаериел бе убита, Калиста загуби джедайските си способности и в крайна сметка го напусна. Списъкът беше дълъг. Ако теорията на Мара бе правилна, всички тези катастрофи се бяха случили, докато той бе под влиянието на досега си с Тъмната страна. Дали сега нещата щяха да бъдат различни? Можеха ли да бъдат различни?

Люк поклати глава. Не! Можеше да приложи цялата логика на вселената… можеше да докара хиляди доводи, за да обясни защо точно сега не можеше да си позволи подобни чувства. Не с Мара. Над всичко като страшен призрак витаеше видението, което му се бе явило преди по-малко от месец на Тиерфон. Бе видял Хан и Лея застрашени от многолюдна тълпа; Уедж, Коран и Червената ескадрила — в разгара на битка; себе си — на арките на Сейджанси, откъдето го отведоха при Талон Карде, за да научи за изчезването на Мара. Видял бе Мара сред остри скали да се носи по повърхността на воден басейн. Очите й бяха затворени, а ръцете и краката й — отпуснати като на мъртвец.