Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— От тази трънка може да излезе заек — съгласи се Коран, барабанейки с пръсти по масата. — Всеки генератор има собствен вграден токогенератор. Но той е за резервно захранване, което значи, че основното идва отвън.

— Откъде имате тази информация? — попита Моранда. — Не от ботанската пропаганда, надявам се.

— Не, изтеглихме я от военните файлове на Новата република — отвърна Уедж. — За съжаление не съдържаха кой знае какви подробности.

— Типична параноична ботанска потайност — изсумтя старицата. — Сигурно нямате представа, откъде точно минават тръбопроводите.

— Никаква — отвърна Антилис.

— Тогава това е втората ни задача — каза Моранда. — Да се сдобием с всички схеми на сградата.

— Нали не смяташ, че ботанците ще ни ги дадат? — вдигна вежди Коран.

— Разбира се, че не — изсумтя старата жена. — Тъкмо затова е втора задача. Не е много удобно да разглеждаме строителните чертежи посред бял ден.

Двамата пилоти се спогледаха.

— Сградата е отворена само през деня — предпазливо отбеляза Антилис.

— Съвършено вярно — съгласи се Моранда и се усмихна насърчително. — Бързо стопляте.

Уедж отново погледна към приятеля си. Коран се намръщи и сви рамене.

— Имаме заповеди — напомни той. — И те не се отнасят само до това да опазим ботанците, нали помниш?

— Да — неохотно отвърна Уедж. Край с тънкостите на командването. Моранда имаше право. За съжаление. — Щом това е втората ни задача, коя е първата?

— Мислех си, че е да сложим ръка на дневниците с изходящите съобщения от последните няколко дни — отвърна старицата. — Ако „Мъст“ замисля нещо, тукашното й звено трябва да докладва от време на време.

Долната челюст на Уедж увисна няколко милиметра.

— Искаш да провериш трафика на съобщенията? Имаш ли представа, за какъв обем информация става дума?

— Тъкмо затова никой няма да се притеснява — весело отвърна старата жена. — Ще решат, че няма да се намери ненормалник, който да се рови из трафика на съобщенията.

— Присъстващите очевидно се изключват.

— Разбира се — Моранда вдигна ръка. — Един момент. Не е толкова страшно, колкото си мислите. Можем да изключим всички съобщения от големи и сериозни компании. Дори и някоя от тях да е замесена, никой няма да изпрати съобщение, на което да стои името й. Можем да не се занимаваме и с всички некодирани съобщения над, да речем, петдесет думи. Не остава кой знае колко.

— Защо над петдесет думи? — попита Уедж.

— Колкото по-кратко е съобщението, толкова по-трудно е да се декодира — обясни Коран. В думите му нямаше много увереност. — Това е едно от нещата, които научих в охраната. Но пък защо да гледаме съобщенията, ако не можем да ги разчетем?

— За да разберем къде са изпратени, разбира се — отвърна старицата, изпразвайки чашата си. — Момчетата на Ботауи могат да са предпазливи колкото си искат, но ако в другия край стои някой мърльо, ще ги засечем. Трябва ни само евентуална система и веднага се обаждам на хората на Карде, за да ги пипнат.

— Работата все още ми се струва безумна — каза Уедж и погледна към Коран. — Ти какво ще кажеш?

— Не по-малко безумно е да търсим строителните планове на сградата на генератора след работно време — отбеляза той.

— Благодаря, че ми напомни — въздъхна Антилис. — Да опитаме тогава. Надявам се компютърът на совалката ни да може да се справи.

— На моя кораб може — увери го Моранда и стана от стола си. — Хайде на работа.

— Капитане.

Налгол извърна поглед от еднообразната тъмнина, обгръщаща имперския звезден разрушител „Тираничен“.

— Да?

— Съобщение от разузнавателния отряд — докладва шефът на разузнаването Оисан, уставно застана мирно и подаде електронния бележник на капитана. — Едва ли ще ви зарадва.

— Така ли? — промърмори Налгол и настоятелно изгледа офицера, докато поемаше електронния бележник.

Сред пълната слепота на „Тираничен“ несъмнено бе приятно да получи този кратък рапорт от имперския разузнавателен ударен отряд на Ботауи. Но, от друга страна, всяко тайно съобщение, колкото и невинно да бе адресирано до невзрачния ретранслационен пост, можеше да даде на врага нишка, за която да се хване. А ако на това отгоре потенциално опасното съобщение съдържаше и лоши новини… Както винаги съобщението беше кратко.

„Десет дни до постигане на температура на кипене. Ще актуализираме разписанието.“

— Десет дни? — Налгол вдигна очи и погледна Оисан. — Какви са тия глупости! В рапорта отпреди два дни се говореше за шест!