Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Навет потърка бузата си.

— Дали не е върнала тя портфейлите им, след като ботанските джебчии ги задигнаха?

— Да, портфейлите им бяха с тях — отвърна Клиф. — Сигурно е била тя.

— Хм. Военни на Новата република и джебчийка. Интересно. Изпращаха или получаваха съобщение?

— Нито едно от двете — отвърна Клиф. — Теглеха списък с всички съобщения, изпратени през последните пет дни.

— Интересно — каза Навет, барабанейки с пръсти по щанда. — Какво следва от това?

— Че са ни подушили — тихо отговори Клиф. — Или поне знаят, че има някой — той вдигна вежда. — И подозират, че е тук заради генератора на древстранския щит. В противен случай нямаше да се мотаят толкова около него.

— Какво ще препоръчаш да направим?

— Да ги ликвидираме — невъзмутимо отвърна Клиф. — Довечера.

Навет вдигна очи и се загледа през витрината в стотиците пешеходци и десетките превозни средства, които минаваха забързано. Древстран бе невероятно натоварен град, а присъствието на десетките бойни кораби в космоса над него правеше атмосферата още по-нажежена. Хора и чуждоземци бързаха насам-натам…

— Не — бавно каза той. — Не са ни надушили. Подозират, че нещо се готви, но не са сигурни. Най-добре за момента е да се стаим и да не им позволяваме да ни разкрият.

Клиф се намръщи, но кимна с неохота.

— Не съм въодушевен, но ти си шефът. Може да търсят „Мъст“ и тогава няма да им хрумне да търсят такава голяма групировка в толкова малък магазин за домашни любимци.

— Прав си — съгласи се Навет. — Дори можем да замислим един малък бунт в тяхна чест, ако дойдат много наблизо. Искаш ли да се изявиш в още едно представление?

Клиф сви рамене.

— С два бунта на Ботауи може да проиграем късмета си — каза той. — Но един мога да организирам, ако се наложи.

В другия край на стаята едно от животните изцвъртя два пъти и замлъкна. „Сигурно една от бременните маукрени, реши Навет, е проплакала насън.“ Нямаше да е зле да започне с инжекциите, ако не искаше навсякъде да плъзнат малки гущерчета шест дни преди да са му станали нужни.

— Няма да е зле да научим кой е противникът ни — добави той.

— Можем да разберем — каза Клиф и извади електронния си бележник. — Проследих ги до кораба им: „Сидон MRX-BR“ клас „Омиротворител“.

Навет свъси вежди. Омиротворителите бяха разузнавателните кораби на Империята, способни да откриват нови светове, и ако се наложеше, да пренесат до тях смъртоносни бомби. Новата република реши, че употребата им поставя на изпитание деликатната чувствителност на наплашените примати от другите раси, и я преустанови. За пореден път Навет се уверяваше колко се бяха влошили нещата от Ендор насам.

— Имаш ли име?

— И регистрация — отвърна Клиф и му подаде електронния бележник. — За съжаление е кораб на жена, но можем да ги проследим чрез нея.

— Отлично — каза Навет и взе електронния бележник от ръката на другия мъж. — „Бързи пръсти“, а? Името е като за джебчия — той върна електронния бележник. — Тук трябва да има бюро за обслужване на корабите. Намери го и виж какво можеш да изтеглиш.

— Аха — възкликна Моранда от малката ниша, в която се намираше корабният й компютър. — Виж ти, виж ти!…

Седнал в креслото до нишата, Уедж се откъсна от скулптурата пред него. Чудеше се как Моранда се бе сдобила с нещо толкова ценно.

— Намери ли нещо? — попита той.

— Може би — отвърна Коран. Скръстил ръце на гърдите си, облегнат на стената до нишата, командирът от Червената ескадрила търпеливо наблюдаваше работата на Моранда в продължение на два часа. — Три съобщения. И трите кодирани и кратки. И трите изпратени през последните пет дни — той погледна към приятеля си. — Последното тази сутрин.

— В колко часа? — Уедж стана и отиде при тях.

— Десетина минути преди ние да се появим — отвърна старицата, загледана в екрана. — Май не трябваше да се бавим с питиетата. Много лошо.

Антилис направи физиономия. „Много лошо“ бе слабо казано. С джедайските способности на Коран можеха да идентифицират изпращача и да го проследят, ако бяха отишли навреме.

— Къде е изпратено съобщението?

— Сектор Ейсломи — отговори старицата. — По-точно, до ретранслационната станция на Холонет „Ейсломи III“.

Уедж потисна въздишката си.

— С други думи, задънена улица.

— Така изглежда.

— След като са изпратили три съобщения, може да изпратят и други — отбеляза Коран. Гласът му беше спокоен, в него ни най-малко не личаха безсилието и разочарованието, което Уедж бе сигурен, че изпитва като него. — Ако стане най-лошото, можем поне да обградим мястото.