Тимъти Зан - Изходящ полет

— Никой воин не разполага с такава власт, че да подреди нещата така, както му се иска — каза той с по-спокоен, но все още измъчен глас. — Но на мен наистина ми се искаше нещата тук да се бяха развили другояче.

Дориана хвърли поглед към вицелорд Кав. Както никога неймодианецът бе имал благоразумието да държи устата си затворена.

— А сега какво следва?

— Както казах, сега ще вземем на абордаж вагаарските кораби — каза Миттраунуруодо. — А щом ги завладеем, ще освободим джеронците от килиите им.

Дориана кимна. Значи това бе всичко. „Изходящ полет“ бе ликвидиран, а неговите джедаи — и най-вече Хоръс Кбаот — бяха мъртви. Всичко бе приключило.

Всичко, разбира се, без една малка последна подробност. „Независимо от развитието на тази битка — прозвучаха в съзнанието му думите на вицелорд Кав, — в края на краищата Миттраунуруодо ще трябва да бъде премахнат“.

А при неизбежния хаос, съпътстващ всеки абордаж, случайните жертви са неизбежни.

— Чудя се дали мога да получа позволение да се включа в ръкопашното нападение — каза той. — Ще ми е интересно да наблюдавам бойните умения на чиските матроси.

Миттраунуруодо леко сведе глава.

— Както желаете, командир Стратис. Струва ми се, че подобно преживяване ще ви бъде от огромна полза.

— Така е — меко се съгласи Дориана. — Така е, наистина.

Многобройните вибрации от крайцерите над тях, отразяващи се леко в метала на поддържащите пилони, най-после утихнаха напълно.

— Свърши ли се? — нерешително запита Жорад Пресор.

Внимателно Лорана отлепи ръката си от херметическия шлюз, където се бе хванала за опора. Внезапният и главоломен поток от смърт, който прииждаше от всички посоки, най-после бе престанал, оставяйки след себе си ужасяваща празнота.

Нищо.

— Да — тя се опита да дари момчето с насърчителна усмивка. — Всичко свърши вече.

— Значи ли, че може да се качим обратно горе?

Лорана вдигна очи към бащата на Жорад и забеляза стиснатите му устни. Децата може и да нямаха представа, какво се случваше, но родителите бяха разбрали всичко.

— Не, все още не — отговори тя на Жорад. — Сигурно първо ще трябва доста да се разчисти там горе. Ако се качим сега, само ще пречим на дроидите да почистят.

— А и ще трябва да сдържаме дъха си — подметна някой в задната част на групата.

Някой друг му изшътка.

— Все едно, тук поне няма смисъл да оставаме — обади се един от по-възрастните мъже, стараейки се да придаде ведрост в гласа си. — Май ще е по-добре да се върнем в училището за джедаи, където поне ще ни е малко по-удобно.

— И където ще ни заключат, както си му е редът? — добави Улиър язвително.

— Не, разбира се, че не — каза Лорана, опитвайки се да разсъждава трезво. — В складовото ядро има много строителни материали. Ще отрежа отнякъде една греда и с нея ще подпрем вратата, за да не се заключва. Хайде, нека да отидем там.

Групата се обърна и се затътри към залата, откъдето току-що бяха дошли. Някои от децата все още мърмореха нещо на родителите си, а те се опитваха да им вдъхнат спокойствие. Лорана тръгна след тях, но веднага се спря, понеже Улиър я докосна по рамото.

— И какви са действителните щети? — тихо се поинтересува той.

Тя въздъхна.

— Не успявам да доловя никакъв живот там горе. Абсолютно никакъв.

— Възможно ли е да грешите?

— Възможно е — отговори тя. — Но не вярвам.

Известно време той не промълви нищо. После каза:

— Все пак ще трябва да проверим. Може би някъде там има оцелели, но са прекалено слаби, за да ги усетите.

— Знам — каза тя. — Но засега не можем да ходим натам. Фактът, че кабините на турболифта не идват, означава, че някъде в пилоните има пробив и са разхерметизирани. Ще се наложи да изчакаме, докато дроидите закърпят пробойните.

Улиър тихо изсвири през зъби.

— Но това може да отнеме часове.

— Нямаме друг избор — каза Лорана. — Просто ще трябва да изчакаме.

Битката беше приключила преди цели шест часа и Кардас вече започваше да изпитва сериозно отегчение от чакането, когато най-после чу ритмично почукване зад гърба си.

Той се извърна наполовина и изтрака по корпуса същия сигнал с макробинокъла. След това отново се обърна към звездите и започна да разтрива мускулите си заради обездвижването, докато чакаше.

Всичко се разви толкова бързо, че първоначално не успя да се осъзнае. Вратата на затвора зад него изненадващо се отвори и от внезапно създалия се вакуум дробовете и лицето му изтръпнаха. Декомпресията буквално го изсмука с гърба назад и след миг той се озова в коридора. За секунда успя да зърне няколко силуета във вакуумирани костюми и след това тялото му бе загърнато в някаква лепкава материя. Той не успя да направи нищо, освен да размърда трескаво пръсти в опит да отмахне досадната обвивка от лицето си, когато с остро съскане материята внезапно се отлепи от тялото му и леко се изду във всички посоки. Миг по-късно той се озова в някаква прозрачна и сферична спасителна капсула.