Тимъти Зан - Изходящ полет

Но тя не бе сторила това. А сега вече бе прекалено късно.

Дали наистина?

— Не е необходимо да убиваме — промърмори тя, насочвайки съзнанието си към К–1 в отчаян опит да изпрати мисълта или поне усещането си до него. Започна да рови за предавателя си, но осъзна, че го е изпуснала някъде при нападението срещу батарейната сфера. — Не се налага да ги убиваме! — продължи с умолителен тон да го вика тя. — Можем просто да се върнем у дома. Те не искат нищо друго от нас, освен да се върнем у дома.

Но отговор не последва. Кбаот със сигурност усещаше протестите й, ала единственият отклик от негова страна беше проява на безразличие към терзанията й, както и решимост да извърви докрай пътеката, по която бе тръгнал. Действително вече бе прекалено късно.

Може би — прошепна един слаб глас дълбоко в нея — за него винаги е било прекалено късно.

Турболифтът спря и вратите му се отвориха към складовото ядро. Една дълга минута Лорана остана на вратата, питайки се дали да не остави затворниците където са, и да се опита да се добере до крайцер К–1.

Ала нямаше начин да успее да стигне дотам навреме. А дори и да смогнеше, пак нямаше да има особена полза. Вече съвсем ясно усещаше категоричната непримиримост в съзнанието на Кбаот и от опит знаеше, че дори и да можеше да застане редом до него сега, пак не съществуваше такава дума или действие, с които би могла да го спре. Той щеше да продължи атаката си, докато не убиеше командир Миттраунуруодо, а след това щеше да се прехвърли на следващия чиски военен и после на следващия, докато не ги погубеше до крак.

С кървящо сърце тя излезе от турболифта и се запъти куцайки към складовото ядро, където бяха заключени членовете на екипажа и семействата им. Дори и един джедай — помисли си тя горчиво — имаше ограничени възможности.

А това, което можеше, тя щеше да стори.

Само за няколко секунди почти всички от екипажа на мостика бяха наскачали, изблъсквайки грубо Дориана настрана и скупчвайки се около Миттраунуруодо, за да се опитат да го освободят от невидимата хватка, която го задушаваше. Ала и техните опити се оказаха също толкова безполезни, колкото и опитите на Дориана.

Застанал встрани от трескавите действия, Кинман Дориана се взираше в екрана на предавателя и отчаяно се опитваше да мисли. Ако чиското нападение бе съумяло да обезсили Кбаот… Но не, в огнените очи на разраненото му лице не се забелязваше и следа от слабост. Можеше ли тогава Дориана да изключи този екран и поне да лиши джедая от видимост към неговата жертва? Проблемът бе, че нямаше представа, къде е самият превключвател, а и не говореше нито един от езиците, които разбираха членовете на екипажа. Пък и освен това не бе напълно убеден, че с изключването на екрана щеше да постигне каквото и да е.

И в този момент погледът му падна от лицето на Кбаот към командното табло на Миттраунуруодо. Таблото и бутонът с червени очертания…

Можеше и да не е нищо. Но пък можеше и да е единственото разрешение. Като разбута чиските матроси, които стояха между него и таблото, той вдигна капачето и натисна бутона.

И тогава, по средата на безмилостния си обстрел срещу вагаарските кораби, дроидите изтребители внезапно прекратиха атаката и се стрелнаха в друга посока.

Кардас сбърчи чело и притисна макробинокъла още по-силно към лицето си. Значителен процент от вагаарската флота все още бе незасегната. Оцелелите кораби отчаяно се мъчеха да се измъкнат от сянката на Трауновия гравитационен проектор. И все пак изтребителите си тръгваха. Да не би вече да бяха изцедили твърдогоривните си двигатели?

Той притаи дъх. Не, изтребителите не бягаха от вагаарите. Те отиваха към „Изходящ полет“!

Докато все още се взираше невярващо, първата вълна нанесе своя удар.

Но този път дроидите не просто атакуваха целта си, стреляйки с лазерните си канони и хвърляйки енергийни торпеда по нея. Не, сега те буквално удряха крайцерите, блъскайки се с пълна сила в корпуса им. От събраната инерция те се взривяваха с целия си заряд и се изпаряваха с ослепителни проблясъци. Втората вълна изтребители повтори същото, като този път се целеше в различни сектори в корпуса на крайцерите. След това през целия дим и безпорядък удариха и третата, и четвъртата вълна. Те обаче изсипваха лазерния си огън и енергийните торпеда право в повредените батарейни сфери и генератори на щитовете.

И с внезапен прилив на ужас Кардас разбра всичко. Първите две вълни изтребители не бяха предназначени да пробиват дебелите защитни стени на крайцерите. Целта им бе просто да създадат пробив на много конкретни места в корпуса — там, където се намираха вътрешните херметически врати.