Борис Полевой - Повест за истинския човек

Но ето че в Нюрнберг присъствувах на заседанията на Международния военен съд. Разпитът на Херман Гьоринг бе стигнал към своя край. Тръпнал под тежестта на документалните улики, притиснат до стената от въпросите на съветския обвинител, „първият“ нацист в Германия без желание, през зъби разказваше пред съда, как в битките из необятните простори на моята родина под ударите на Червената армия се стапяше гигантската армия на фашизма, която дотогава не Оправдавайки се Гьоринг вдигна към небето мътните сили волята на провидението.

— Признавате ли, че като нападнахте предателски Съветския съюз, вследствие на което Германия биде разгромена, извършихте огромно престъпление? — обърна се съветският обвинител Роман Роденко към Гьоринг.

— Това не е престъпление, това е съдбоносна грешка — глухо отговори Гьоринг, навеждайки намръщено очи. — Мога само да призная, че ние постъпихме необмислено, защото, както се изясни в хода на войната, много неща не знаехме, а за много не можехме да подозираме. Главното, ние не познавахме и не разбирахме съветските руси. Те бяха и ще си останат загадка. Никакъв, и най-добрият шпионаж не може да разкрие истинския военен потенциал на Съветите. Аз говоря не за броя на оръдията, самолетите и танковете. Това знаехме приблизително. Говоря не за силата и подвижността на промишлеността. Говоря за хората, а руският човек всякога е бил загадка за чужденеца. Наполеон също не го разбра. Ние само повторихме грешката на Наполеон.

Слушахме с гордост принуденото „откровение“ за „загадъчния руски човек“, за „истинската военна мощ“ на нашата родина. Можеше да се повярва, че съветският човек, чиито способности, таланти, самоотверженост и мъжество така поразиха цял свят през дните на войната, наистина бяха и си остават съдбоносна загадка за всички тия гьоринговци. Та и къде можеха тия изобретатели на жалката „теория“ за германската „господствуваща раса“ да разберат душата и силата на човека, израснал в социалистическа страна! И аз изведнъж си спомних за Алексей Мересиев. Полузабравеният му образ застана ясно и неотстъпно пред мен в тая строга, с дъбова облицовка зала. И ми се поиска тук, в Нюрнберг, в този град, който бе люлка на фашизма, да разкажа за един от милионите обикновени съветски хора, които разбиха армията на Кайтел, въздушния флот на Гьоринг, погребаха на морското дъно корабите на Редер и с могъщите си удари разрушиха разбойническата държава на Хитлер.

Ученическите тетрадки с жълти корици, върху едната от които беше написано с почерка на Мересиев „Дневник на бойните летения на трета ескадрила“, дойдоха с мене в Нюрнберг. Завърнал се от заседанията на съда, аз се залових да подредя старите записки и отново седнах на работа, като се мъчех да разкажа правдиво за Алексей Мересиев всичко, което знаех от думите му.

Много неща тогава не успях да запиша, много беше изчезнало от паметта ми за четирите години. Много поради скромността си не беше ми разказал тогава Алексей Мересиев. Трябваше да доизмислям, да допълвам. Изтрили се бяха в паметта ми портретите на неговите приятели, за които той топло и пламенно разказваше през оная нощ. Трябваше да ги създам отново. Като нямах възможност строго да се придържам о фактите, аз леко измених презимето на героя, и дадох нови имена на ония, които го придружаваха, които му бяха помагали в тежкия път на подвига му. Нека те не ми се сърдят, ако се познаят в разказа.

Нарекох книгата „Повест за истинския човек“, защото Алексей Мересиев е именно истински съветски човек, когото не можа да разбере и до самата си позорна смърт Херман Гьоринг, когото не разбират и досега всички, които са склонни да забравят поуките от историята, които и сега още тайно мечтаят да тръгнат по пътя на Наполеон и Хитлер.

Така се появи тая „Повест за истинския човек“.

Когато тази книга бе написана и готова за печат, поиска ми се, преди да бъде издадена, да запозная с нея главния герой. Но той бе изчезнал безследно в бъркотията на безкрайните фронтови пътища и нито общите ни приятели летци, нито официалните източници, към които се обръщах, можеха да ми помогнат да намеря Алексей Петрович Мересиев.

Повестта вече бе поместена в едно списание, четяха я по московското радио, когато една сутрин ми позвъниха по телефона.

— Иска ми се да се видя с вас — прозвуча в слушалката попресипнал мъжествен, като че познат, но вече позабравен глас.

— А с кого говоря?

— С гвардейския майор Алексей Мересиев.