Борис Полевой - Повест за истинския човек

Той седна на нара, дръпна одеялото на гърдите си и заразказва. Сякаш мислеше на глас, бе забравил напълно събеседника си, но говореше интересно и картинно. В него се долавяше тънък ум, остра памет и голямо, добро сърце. Изведнъж разбрах, че ще чуя нещо много значително, небивало, което друг път може би никога вече не бих узнал; грабнах от масата ученическата тетрадка с надпис „Дневник на бойните летения на трета ескадрила“ и почнах да записвам разказа му.

Нощта незабелязано падаше над гората. Газеничето пращеше и съскаше на масата. Много непредпазливи нощни пеперуди, опърлили сивите си крилца, лежаха около него. Отначало нощният ветрец донасяше до нас звуците на хармониката. После хармониката млъкна и само шумовете на заспалата гора, резките вопли на кукумявката, далечният стон на бухала, пресипналото жабешко кряка не от съседното блато и свиренето на щурците съпровождаха спокойния звук на попресипналия унесен глас.

Чудният разказ на тоя човек така ме завладя, че аз се стараех да го запиша колкото се може по-подробно. Изписах цяла тетрадка, намерих на количката друга, изписах и нея и не забелязах как небето побледня в тесния процеп на пръстения вход. Алексей Мересиев свърши разказа си до деня, в който бе свалил трите самолета от въздушната дивизия „Рихтхофен“, когато отново се бе почувствувал пълноправен и пълноценен летец.

— Ех, разбъбрахме се ние с вас, а аз утре от сутринта трябва да летя — прекъсна се той на Половината фраза. — Дотегна ли ви? А сега да спим.

— Е, а какво стана с Оля? Какво ви отговори тя? — попитах аз и веднага се разкаях. — Впрочем извинявайте, тоя въпрос може би не ви е приятен, тогава не ми отговаряйте, моля ви се.

— Не, че защо — усмихна се той. — Ние с нея двамата сме големи чудаци. Виждате ли, оказа се, че тя всичко знаела. Моят приятел Андрей Дегтяренко веднага й писал — първо, за катастрофата, а после, че са ми отрязали краката. Но тя, като видяла, че аз, кой знае защо, крия, решила, че ми е тежко да говоря, и през цялото време се преструваше, че нищо не знае. И излезе, че двамата сме се мамили един друг, без да има защо. Искате ли да я видите?

Той повдигна фитила на Газеничето и го приближи до снимките в изрязаните от плексиглас изкусни рамки, който висяха над възглавницата му; на една любителска снимка, почти съвсем избеляла и изтрита, можеше да се забележи девойка, безгрижно усмихната, сред разцъфнала ливада. От другата гледаше строго слабото, съсредоточено, умно лице на същата девойка във форма на младши техник лейтенант. Тя бе толкова мъничка, че във военната униформа изглеждаше като хубавичък юноша, само че тоя юноша имаше уморени и вече не по младежки проницателни очи.

— Харесва ли ви?

— Много — съвсем искрено отговорих аз.

— И на мене също — добродушно се усмихна той.

— Е, а Стручков къде е сега?

— Не зная. Последното писмо от него получих през зимата, откъм Великие Луки.

— А танкистът как се казваше?

— Гриша Гвоздев ли? Той сега е майор. Участвувал е в прочутото сражение при Прохоровка, а после в танковия пробив при Курската дъга. Воювали сме един до друг и не сме се срещнали. Командува танков полк. Сега нещо замълча. Но все ще се срещнем, стига да сме живи. А защо да не доживеем? Е, да спим, да спим; вече се съмва.

Той духна пламъка на газеничето. Настъпи полумрак, разреден вече от бледото, намръщено утро; забръмчаха комарите, които може би бяха единственото неудобство в това чудесно горско жилище.

— Много би ми се искало да напиша за вас в „Правда“.

— Защо не, напишете — без особен ентусиазъм се съгласи летецът и вече със съвсем сънен глас добави: — А може би не трябва? Ще попадне у Гьобелс, ще раздуха кадилницата: ето значи у русите вече и безногите воюват, свършено е … Фашистите са майстори на тия работи.

— След миг той вече сочно хъркаше. Аз не можех да заспя. Неочакваната изповед ме потресе с простотата и величието си. Всичко това можеше да изглежда като хубава приказка, ако самият и герой не спеше тук до мене и ако протезите му не се търкаляха на пода, изпотени от утринната роса, ясно забележими в бледата светлина на раждащия се ден… Оттогава не съм срещал Алексей Мересиев, но навсякъде, където ме люшкаше военната съдба, носех със себе си двете ученически тетрадки, на които още край Орел бях записал необикновената одисея на тоя летец. Колко пъти през време на войната, в дни на затишие и по-късно, скитайки се по освободена Европа, се залавях да напиша очерк за него и всеки път отлагах тая работа, защото всичко, което успявах, да напиша, ми се струваше само бледа сянка на живота му!