Борис Полевой - Повест за истинския човек

Командирът на полка спусна ръкава на рубашката си. Часовникът вече не му трябваше. Като приглади с две ръце гладко сресаната си коса, командирът проговори с някакъв безизразен глас:

— Свършено е вече.

— И никаква надежда ли няма? — попита го някой.

— Край. Бензинът се е свършил. Може би е кацнал някъде или е скочил… Хей, дигнете носилката!

Командирът се обърна и почна да подсвирва нещо, като грубо бъркаше мелодията. Петров отново почувствува в гърлото си надигащата се топка, толкова гореща й твърда, че можеше да го задуши. Чу се странен кашлящ звук. Хората, които все още стояха мълчаливи сред летището, се огледаха и в същия миг извърнаха глави: раненият летец ридаеше на носилката.

— Та носете го де, тоя дявол — извика командирът с чужд глас и бързо тръгна нататък, като извръщаше глава от тълпата и присвиваше очи, сякаш духаше силен вятър.

Хората започнаха бавно да се разотиват. И точно в тоя миг над гората съвсем беззвучно, като сянка, драсна с колелата си върховете на брезите самолет. Той се плъзна като привидение над главите, над земята и сякаш привличан от нея, докосна тревата едновременно и с трите си колела. Чу се глух звук, хрущенето на чакъла и съскането на тревата — и това бе толкова необикновено, защото летците никога не го чуват сред бръмченето на работещия мотор. Всичко стана така неочаквано, че никой не разбра какво именно бе се случило, макар произшествието да бе само по себе си обикновено; бе кацнал самолет и именно „единадесетият“, точно оня, който всички толкова очакваха.

— Той! — зарева някой с такъв бесен и неестествен глас, че изведнъж всички се опомниха от вцепенението.

Самолетът вече намаляваше хода си, скръцна със спирачките и се спря на самия край на летището, пред стената на къдравите, белеещи се стъбла на младите брези, осветени от оранжевите вечерни лъчи.

От кабината пак никой не се показа. Хората тичаха към самолета с всички сили, задъхвайки се и предчувствувайки нещо лошо. Командирът на полка дотича пръв, скочи леко на крилото, отвори капака и погледна в кабината. Алексей Мересиев седеше в кабината без шлем, блед като платно и се усмихваше с безкръвните си и съвсем посинели устни. От долната прехапана устна течаха по брадата му две струйки кръв.

— Жив? Ранен?

Леко усмихнат, той гледаше полковника със смъртно уморени очи:

— Не, цял-целеничък. Изплаших се много… Пет-шест километра изкарах без бензин.

Летците шумяха, поздравяваха го, стискаха му ръцете.

Алексей се усмихваше:

— Братчета, не трошете крилата. Може ли така? Виж, наведоха се… Аз ей сега ще изляза.

В това време той чу някъде отдолу, иззад тия нависнали над него глави, познат, но толкова слаб глас, сякаш идваше някъде много отдалеч:

— Альоша, Альоша!

Мересиев изведнъж се съживи. Той скочи, повдигна се на ръцете си, изхвърли от кабината тежките си крака, като едва не събори някого, и се намери на земята.

Лицето на Петров се сливаше с възглавницата. В хлътналите му и потъмнели очи бяха застинали две едри сълзи.

— Старче! Жив ли си?… Ех, ти, дяволе дългоопашати! Летецът тежко падна на колене пред носилката, прегърна безсилно клюмналата глава на другаря си, погледна в сините му, страдащи и едновременно светещи от щастие очи.

— Жив ли си?

— Благодаря, Альоша, ти ме спаси. Ти си такъв, Альоша, такъв…

— Та отнесете най-после ранения, дявол да ви вземе, какво сте зяпнали! — долетя някъде отблизо гласът на полковника.

Командирът на полка стоеше настрана, дребничък, жив, като се поклащаше на здравите си крака, обути в тесни, лъснати ботуши, които се подаваха от панталона на синия му комбинезон.

— Старши лейтенант Мересиев, доложете за полета. Имате ли свалени?

— Тъй вярно, другарю полковник. Два „фокевулфа“.

— Обстоятелствата?

— Единият — при вертикална атака. Висеше на опашката на Петров. Вторият във фронтална атака на три километра северно от мястото на общото сражение.

— Зная. Наблюдателят току-що ми докладва… Благодаря.

— Служа… — искаше по устав да „отсече“ Алексей, но командирът, винаги така придирчив, който много държеше на устава, го прекъсна с приятелски тон:

— Е, отлично! Утре приемете ескадрилата вместо… Командирът на трета ескадрила не се завърна днес в базата.

Те тръгнаха към командния пункт пешком. Тъй като полетите за днес бяха свършени, цялата тълпа се повлече след тях. Зеленото хълмче на командния пункт бе вече близо, когато оттам изтича насреща им дежурният офицер. Както се бе засилил, той се спря пред командира, гологлав, радостен, отворил уста да каже нещо. Полковникът го прекъсна със сух, рязък глас: