Борис Полевой - Повест за истинския човек

Далечните глухи гърмежи на канонадата, които сега едва-едва долитаха до това военно летище, оказало се изведнъж в дълбокия тил, не заглушаваха нито тая песен, нито славеевите трели, нито тихото сънливо шумолене на спящата гора.

През дните, когато Орловската битка се приближаваше към победния си край и предните полкове, които настъпваха от север, вече съобщаваха, че от Красногорското възвишение виждат горящия град, в щаба на Брянския фронт пристигна съобщение, че летците от гвардейския изтребителен полк, действуващ в оня район, са свалили през последните девет дни четиридесет и седем неприятелски самолета. При това те бяха загубили само пет самолета и само трима летци, тъй като двама от свалените бяха скочили с парашути и пешком се добрали до своя полк. Дори за ония дни на бързо настъпление на Червената армия такава победа бе необикновена. Аз летях на свързочен самолет за тоя полк с намерение да пиша в „Правда“ за подвизите на летците гвардейци.

Летището на полка бе разположено на обикновено селско пасбище, по което на бърза ръка бяха изравнени ботруните и къртичините. Самолетите се криеха като ято птици по краищата на младата брезова горичка. С една дума, то бе обикновено военно летище през онова бурно военно време.

Ние кацнахме на него привечер, когато полкът завършваше едни тежък, изморителен ден. При Орел германците „активничеха“ твърде много във въздуха. Изтребителите трябваше да направят тоя ден по седем бойни полета. Едва при заник слънце последните звена се връщаха от осмия полет. Командирът на полка, дребничък, стегнато препасан с ремък, загорял чевръст човек, с нов син комбинезон, с идеална прическа, ми призна честно, че днес не е в състояние да ми разкаже нищо свързано, че от шест часа сутринта сам три пъти се е вдигал във въздуха и сега едва стои от умора. Пък и на останалите командири днес не им бе до вестникарски интервюта. Разбрах, че ще трябва да почакам до утре, пък и без това беше късно за връщане. Слънцето бе легнало вече на върховете на брезите, обливаше ги с разтопеното злато на лъчите си.

Кацаха последните самолети. Без да изключват мотори, още в движение те рулираха направо към горичката. Техниците ги наместваха на ръка. Едва когато самолетът вече стоеше в зелената, постлана с чимове изкопана подкова на укритието, от кабините бавно излизаха бледите изморени летци. Последен долетя самолетът на командира на трета ескадрила. Прозрачният капак на кабината се отвори. Оттам излетя и падна на земята голям бастун от черно дърво, украсен със златни монограми. След него бързо се повдигна на здравите си ръце загорял, широколик, чернокос човек, прехвърли сръчно тялото си през борда, стъпи на крилото и после тъжно слезе на земята. Някой ми каза, че това е най-добрият летец на полка. За да не губя напразно вечерта, реших още сега да поговоря с него. Отлично помня как, като ме гледаше весело право в лицето с живите си черни цигански очи, в които неугасналата момчешка закачливост бе странно съчетана с уморената мъдрост на възрастен, много преживял човек, той ми каза усмихнат:

— Съжалете ме, честна дума, едва се държа на краката си. В ушите ми бучи. Вечеряли ли сте? Тогава чудесно, да идем в трапезарията да вечеряме заедно. При нас за всеки свален самолет на вечеря дават по двеста грама водка. Днес ми се падат четиристотин. Тъкмо ще стигне за двамата. Да вървим, а? Ще поговорим на масата, ако сте много нетърпелив.

Съгласих се. Много ми се хареса тоя открит, весел човек. Тръгнахме по пътечката, утъпкана от летците, направо през гората. Новият ми познат вървеше бързо, понякога се навеждаше, за да откъсне пътем зрънце или гроздче бледорозови боровинки, които веднага пъхаше в устата си. Сигурно много бе изморен днес, защото стъпваше тежко. Но не се подпираше на чудния бастун. Той висеше на лакътя му и само сегиз-тогиз го вземаше в ръка, за да удари някоя мухоморка или да събори розово качулче на върбовката. Когато минахме през дола и почнахме да се изкачваме по стръмния глинест склон, летецът се катереше бавно, като се хващаше за попадналите му под ръка храсти. Но на бастуна нито веднъж не се подпря.

Впрочем умората му изведнъж изчезна в трапезарията. Той седна до прозореца, откъдето се виждаше хладният червен залез, който според забележките на летците предвещаваше за утре вятър, изпи жадно голяма чаша вода, пошегува се с хубавичката къдрокоса келнерка за някакъв свой, намиращ се в болницата приятел, заради когото тя пресолява всичките супи. Той яде много и с апетит, като огризваше със здравите си зъби костите от овнешки бут. Шегуваше се през масите с другарите си, разпитваше ме за московските новини, интересуваше се от новостите в литературата и от постановките в московските театри, където според думите му, уви, нито веднъж не е ходил. Когато доядохме десерта — желе от боровинки, което тук, кой знае защо, наричаха „бурни облаци“, — той ме попита: