Борис Полевой - Повест за истинския човек

— Вие собствено къде ще нощувате? Никъде? Е, отлично, ще нощуваме в моята землянка — той за минута се намръщи и глухо поясни: — Моят съсед днес не се върна от полета си … Така че легло има. Чисто бельо ще намерим, да вървим.

Както се виждаше, той бе от ония, които обичаха хората, които неудържимо влечеше желанието да побъбрят с нов човек и непременно да изтръгнат от него всичко, което знае. Аз се съгласих. Ние стигнахме до един дол, по двата склона на който в миришещия на мухъл, на меча пита и върбовка и малинак бяха изкопани землянки.

Когато ивичката димящо пламъче светна в саморъчно направената лампа „сталинградка“ и освети землянката, тя се оказа доста широка и уютно обзаведена. В нишите на глинените стени, направени от напълнени с прясно ароматно сено платнища, имаше две удобни легла. Млади брезови клонки с неповехнали още листа, стояха по ъглите, както обясни летецът, „за аромат“. Над леглото бяха изкопани в земята равни полички, там върху постлани вестници лежаха купчина книги, тоалетни и бръснарски принадлежности. Над възглавниците на едното легло се виждаха смътно две снимки в саморъчно направени оригинални рамки от прозрачно нечупливо стъкло. През дните на затишие полковите майстори изработваха от нямане на работа много такива рамки от парчета на разбити вражески самолети. На масата, покрито с лист от репей, стоеше войнишко канче, пълно с ароматни горски малини. От малините и пресните брезови вейки, от сеното и боровите клончета, с които бе постлан подът, лъхаше такъв весел, силен и жизнерадостен аромат, а в землянката цареше такава приятна, влажна прохлада, тъй приспивно свиреха в дола щурците, че изведнъж почувствувахме в цялото си тяло приятна умора и решихме с домакина да оставим за утре и разговорите, и малините.

Летецът излезе навън и се чуваше как шумно мие зъбите си, лиска се със студена вода, сумти и пръхти високо. Той се върна весел и свеж, с капки вода по веждите и косата, намали фитила на лампата и почна да се съблича. Нещо тежко тропна на пода. Аз се обърнах и видях нещо такова, на което сам не повярвах. Той бе сложил на пода краката си. Безног, летец! Летец изтребител! Летец, който само днес бе направил седем бойни полета и беше свалил два самолета. Това ми се стори съвсем невероятно.

Но краката му, по-право протезите му, обути във формени обувки, се търкаляха на пода. Долните им краища се показваха изпод леглото и сякаш бяха крака на човек, който се крие под леглото. Сигурно видът ми е бил много учуден в тази минута, тъй като домакинът ме погледна с хитра, доволна усмивка и попита:

— Нима преди това не бяхте забелязали?

— Дори не ми е минало през ума.

— Виж, това е хубаво! Благодаря ви! Учудвам се как никой не ви е разказал. В нашия полк има толкова асове, колкото и бъбрици. Как са могли да пропуснат на нов човек, и при това от „Правда“, да не се похвалят с това чудо?

— Но това е нечувано. Това дявол знае какъв подвиг е: на изтребител да се сражаваш без крака! Историята на авиацията, доколкото зная, не помни подобно нещо.

Летецът весело свирна:

— Ех, историята на авиацията … Тя не знаеше много, но ги научи от съветските летци през тая война. Пък и какво хубаво има в това? Повярвайте ми, че с много по-голямо удоволствие бих летял с истински, а не с тези крака. Но какво да се прави? Така се случи — летецът въздъхна. — Впрочем, ако искаме да бъдем точни, историята на авиацията познава такива примери.

Като порови в планшета си, той измъкна оттам една изрезка от списание, съвсем изтрита, разкъсана по гънките и грижливо подлепена с лист целофан. В нея се говореше за пилот, който бе летял без едно стъпало.

— Но все пак той е имал поне един крак, нали? После той не е изтребител, летял е на допотопен „форман“.

— Затова пък аз съм съветски летец. Само не мислете, че се хваля, това не са мой думи. Каза ми ги веднъж един много добър, истински — той особено подчерта думата „истински“ — човек… Той почина.

Върху широкото енергично лице на летеца се появи израз на ласкава, сърдечна тъга, очите му светнаха топло и ясно, лицето му изведнъж се подмлади с десет години, стана почти младежко, и аз с учудване се убедих, че моят домакин, който преди минута ми се струваше човек на средна възраст, има най-много двадесет и три години.

— Не мога да понасям, когато почнат да ме разпитват какво, кога, как … А ето сега изведнъж си спомних всичко… Вие сте непознат човек. Утре ще се разделим и навярно вече няма да се видим … Искате ли да ви разкажа цялата история с моите крака?