Борис Полевой - Повест за истинския човек

— Защо сте без фуражка? Да не сте ученик в междучасие?

— Другарю полковник, разрешете да доложа — като застана мирно и едва си поемаше дъх, произнесе развълнуваният лейтенант.

— Е?

— Нашият съсед, полковият командир на „яковете“, моли да се явите на телефона …

— Съседът ли? Е, и какво иска? Полковникът чевръсто изтича към землянката.

— Там за тебе… — беше почнал да говори дежурният на Алексей, но отдолу се чу гласът на командира.

— Мересиев, елате при мене!

Когато Мересиев застана до него, облегнал ръце по шевовете, полковникът закри с ръка слушалката и се нахвърли върху него:

— Защо ме лъжете? Съседът звъни и пита: „Кой от твоите лети на «единадесетката»?“ „Старши лейтенант Мересиев“ — казвам. А той: „Ти колко свалени си му записал днес?“ Отговарям: „Два“. „Запиши му, казва, още един: той днес откъсна един «фокевулф» от опашката ми. Аз, казва, сам видях, когато оня се заби в земята“. Е? А вие защо мълчите? — полковникът гледаше намръщено Алексей и мъчно можеше да се разбере шегува ли се, или се сърди сериозно. — Имаше ли такова нещо?… Е, обяснете се сами, на ти го. Ало, слушаш ли? Старши лейтенант Мересиев е на телефона. Предавам слушалката.

На ухото му забръмча непознатият дрезгав бас:

— Е, благодаря, старши лейтенант. Първокласен удар, отлично, спаси ме. Да. Аз го изпратих чак до земята и го видях как се заби… Водка пиеш ли? Ела на моя команден пункт, имам цял литър. Е, благодаря, стискам ти ръката. Действувай!

Мересиев сложи слушалката. Той бе толкова уморен от всичко преживяно, че едва стоеше на краката си. Мислеше само как по-скоро да се добере до „къртичното градче“, до землянката си, да свали протезите и да се изтегне на леглото. Като се повъртя неловко край телефона, той бавно се отправи към вратата.

— Къде отивате? — командирът му препречи пътя — той! хвана ръката на Мересиев и здраво, до болка я стисна със сухата си мъничка ръка. — Та какво да ви кажа! Юнак! гордея се, че имам такива хора… Е още какво? Благодаря… Та нима тоя, вашият приятел Петров, е лош? А останалите… Ех, с такъв народ няма да загубим войната!…

Той още веднъж стисна до болка ръката на Мересиев.

Мересиев стигна до землянката си едва през нощта, но не можа да заспи. Той обръщаше възглавницата, броеше до хиляда и обратно, спомняше си познатите, чиито презимена започваха с буквата „А“, после с буквата „Б“ и тъй нататък, гледаше, без да мигне, мъжделивото пламъче на лампичката, но всичките тия по сто пъти повтаряни начини за заспиване днес не действуваха. Щом Алексей затваряше очи, почваха да му се мяркат ту ясно, ту едва различими в мъглата познатите образи: загрижено гледаше към него под сребърните си вежди дядо Михайла, добродушно мигаше с „кравешките“ си ресници Андрей Дегтяренко, хокайки някого, Василий Василиевич сърдито тръскаше побелялата си „грива“; усмихваше се с всичките си войнишки бръчици старият снайперист; от белия фон на възглавницата гледаше към Алексей с умните си, проницателно-насмешливи, всичко схващащи очи восъчното лице на комисаря Воробьов; мяркаха се огнените коси на Зиночка, които се развяваха на вятъра; усмихваше се и подмигваше съчувствено и ласкаво мъничкият инструктор Наумов. Колко прекрасни приятелски лица го гледаха, усмихваха му се от мрака, като събуждаха спомени, пълнеха с топлота и без това препълненото му сърце! Но ето сред тия приятелски лица изникна и изведнъж ги закри лицето на Оля, слабичкото лице на момиченцето в офицерска рубашка, с големи уморени очи. Алексей го видя толкова ясно и осезаемо, сякаш девойката наистина застана пред него — такава, каквато Алексей никога не бе я виждал. Това видение бе толкова реално, че той дори се привдигна от леглото.

Какъв ти сън! Чувствувайки прилив на радостна енергия, Алексей скочи на нара, запали „сталинградката“, откъсна лист от тетрадката и като наостри края на молива върху подметката си, започна да пише.

„Скъпа моя! — пишеше той неразбрано, като едва успяваше да запише бързо летящата мисъл. — Днес свалих трима немци. Но работата не е там. Някои мои другари правят това сега почти всеки ден. Аз не бих почнал да ти се хваля с това… Скъпа моя, далечна, любима! Днес искам, имам право сега да ти разкажа всичко, което се случи с мене преди осемнадесет месеца и което, разкайвам се, много се разкайвам, скривах от тебе. А ето сега най-после реших…“

Алексей се замисли. Зад дъските, с които бе обкована землянката, цвърчаха мишки, като събаряха сухия пясък. През незакрития вход Заедно със свежия и влажен аромат на брезите и цъфналите треви се чуваше леко заглушената неудържима славеева песен. Някъде наблизо зад дола, навярно край палатката на офицерската столова, мъжки и женски глас заедно и замислено пееха „Калина“. Смекчена от разстоянието, мелодията придобиваше в нощта особена нежна прелест, будеше в душата радостна тъга — тъга на очакване, тъга на надежда.