Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Отчаяно поглеждам препълнения сак. Заминавам за един уикенд, а съм взела десет тениски и четири чифта панталони. А, да, и бебешкосините шалвари с връзка, зелените панталони и едни бели дънки, които не съм обувала никога досега, защото ме правят по-дебела. Опитвам се да ги натъпча в малкото останало местенце до тоалетните принадлежности. Ето, все още ме бива.

— Надявам се, ще вземеш кола под наем, няма да пътуваш с твоята. От нея нищо не става, Хедър. Поне веднъж прояви здрав разум и вземи да я продадеш. Защо ти е спортна кола в Лондон, след като непрекъснато се возиш на автобус. Просто не разбирам…

— Ще дойда с колата на гаджето си — прекъсвам го аз, преди да успея да се овладея. Господи, колко странно. За пръв път наричам Джеймс гадже и ми се струва странно, също като чифт нови обувки. Скоро ще свикна. Ето например розовите сатенени с високия ток. Вече не са нови и са ми удобни като пантофи.

Само че както си го мисля, така ми хрумва, че трябва да се притеснявам, задето съм свикнала с Джеймс толкова бързо, че вече го приемам като чифт пантофи. Това би трябвало да е хубаво.

— Освен това ще се сменяме на волана — бързам да добавя аз. Сядам върху сака и подскачам, за да послегнат поне малко нещата. — И той не кара спортен автомобил, а сигурен „Рейндж Роувър“.

Чакам с нетърпение реакцията му, но в другия край цари пълно мълчание.

— Ед, чуваш ли ме?

Чувам сподавен шепот. Вече си го представям как съобщава новината на семейството ми, те са се скупчили около него и чакат с нетърпение да разберат какво е насукала този път шантавата Хедър. Раздразнението ми заплашва да изригне. Не успявам да доловя какво казва, но сигурно е нещо като от рода на „Онази стара мома, сестра ми е още жива, при това с гадже, което се е обзавело със суперготин автомобил…“

— А, да, всички сме тук — отвръща бързо той. Знаех си аз.

— Само че без мен — отвръщам аз и нахлузвам лъскавите си чехли. — Затова не мога цял ден да си говоря с теб, Ед. Така никога няма да пристигна. — Ухилвам се доволно, защото поне този път последната дума беше моя. Затварям.

Десет минути по-късно вече не съм толкова горда.

— Не можеш ли да дойдеш? — писвам аз, тъкмо когато Джеймс ми обяснява, че не можел да пътува с мен, защото му се налагало да лети за Париж заради някакви спешни разговори с важен клиент и нямало как да се измъкне.

— Знам. И аз съм много разочарован, мила — отвръща той. — Много ми се искаше да се запозная със семейството ти.

Семейството ми.

Щом го споменава, и сърцето ми се свива. Господи, брат ми има да натяква целия уикенд. Ами Розмари? Сбогувам се с Джеймс и посягам отчаяна към ключовете на емджито, оставени на перваза до стръкчето пирен, което би трябвало да ми донесе късмет.

Щом го поглеждам, се поколебавам, настроението ми се връща и аз започвам да се радвам на слънчевите лъчи, които проникват през щорите и озаряват цветето в ярка светлина. Направо не е за вярване колко дълго изкара. Да не би да ми го дадоха единствено за да се грижа за него? Сега е в яйчена черупка, която пълня с прясна вода, но откакто се разбра, че всяко цвете, до което се докосна, покафенява и умира, откакто съсипах орхидеята, като я поставих на пряка светлина, вече е повече от очевидно, че не се справям добре с цветята.

Някои сигурно ще го нарекат късмет.

За мен това е магия.

Едва съм си го помислила, и се случва най-странното нещо. Стоях в малко езерце светлина в кухнята и се наслаждавах на слънцето, когато то се превръща в изпепеляващ горещ лъч, който ме пронизва. Сякаш… някой ме наблюдава.

Вдигам поглед към прозореца. Очаквам той да се окаже празен, а аз да се почувствам като пълна глупачка. Само че през щорите се опитват да надникнат смарагдовозелени очи, които искрят с хипнотичен блясък. Не може да бъде!

Та това е старата циганка.

— Хедър?

Сърцето ми подскача. Поемам си дълбоко въздух и се врътвам към вратата. Там има някой. Трябва ми секунда, за да осъзная, че е Гейб. Облякъл е някакъв нов ужас — оранжев гащеризон и чехли.

— А… здрасти.

Не мога да мисля, въпреки това се опитвам да разбера какво стана току-що. Онова не беше ли… Възможно ли е… Опитвам се да приема невъзможното, обръщам се отново към прозореца, чувам „мяу“ и забелязвам как оранжевият Били Смит скача от перваза. Да не би това да е била най-проста игра на светлина?

— Ще заминаваш ли? — пита Гейб, приближава се към чайника и го включва.

— Заминаваме за Корнуол при семейството ми — обяснявам аз. Пъхвам коса зад ушите и се опитвам да се съсредоточа. — Аз заминавам. — Сядам на масата в кухнята и подпирам лакти на издраскания дървен плот. Той ми се струва топъл и як. — Джеймс трябваше да дойде с мен — обяснявам аз. — Само че има някаква среща.