Майкъл Конъли - Кръв

— Добре, Джеймс, хайде да превъртиш напред до момента, в който джипът е минал покрай теб и ти показваш среден пръст на шофьора.

— Добре.

— Увеличи регистрационния номер. Можеш ли да го видиш?

— Покрит е.

— С какво?

— С хавлиена кърпа или тениска. Не съм сигурен. Като предния.

— Увеличи задната част на колата. Виждаш ли нещо необичайно?

— Ммм, не.

— Стикери по бронята? Или може би името на фирмата, от която е автомобилът е бил купен, на вратата?

— Не, няма нищо.

— Нещо по прозореца? Стикери?

Маккейлъб усети, че в собствения му глас се промъкват нотки на отчаяние.

— Не, нищо.

Той погледна към Уинстън и поклати глава.

— Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Искаш ли да повикам художничката?

Уинстън отново поклати глава.

— Сигурна ли си?

Тя потрети жеста. Маккейлъб насочи вниманието си обратно към Ноуан.

— Джеймс, искам през следващите няколко дни да си помислиш за всичко, което си видял вечерта на 22 януари и ако ти дойде наум нещо ново, ако си спомниш някоя подробност, да позвъниш на детектив Уинстън.

— Добре.

— Сега ще преброя назад от пет и ти ще усетиш как се освежаваш, че започваш да се събуждаш и когато кажа едно, ще се събудиш окончателно. Ще си преизпълнен с енергия и ще се чувстваш така, сякаш си спал осем часа. Ще си буден чак докато стигнеш в Лае Вегас, но довечера няма да имаш никакви проблеми със заспиването. Разбра ли?

— Да.

Маккейлъб го извади от транса и Ноуан очаквателно погледна към Уинстън.

— Добре дошъл обратно — каза Маккейлъб. — Как се чувстваш?

— Чудесно, струва ми се? Как се справих?

— Беше страхотен. Спомняш ли си за какво разговаряхме?

— Да, мисля, че си спомням.

— Добре. Така и трябва. Запомни, ако се сетиш за нещо друго, позвъни на детектив Уинстън.

— Ясно.

— Е, да не те задържаме повече. Предстои ти дълъг път.

— Няма проблем, мислех си, че няма да свършим преди седем. Давате ми доста време.

Маккейлъб си погледна часовника, после отново към Ноуан.

— Сега е почти седем и половина.

— Какво?

Той си погледна часовника и на лицето му се изписа изненада.

— Подложени на хипноза, хората често губят представа за времето — обясни му Маккейлъб.

— Мислех си, че са минали само десетина минути.

— Това е нормално.

Двамата се ръкуваха и Уинстън изведе Ноуан навън. Маккейлъб седна на стола си и сключи ръце на тила си. Беше уморен до мозъка на костите си и му се искаше и той да е в състояние да се чувства като след осем часа сън.

Вратата на стаята се отвори и вътре влезе капитан Хичънс. Строгото изражение на лицето му не бе трудно за разтълкуване.

— Е, какво мислите? — попита той, когато седна до масата.

— Същото като вас. Провалихме се. Имаме по-добро описание на автомобила, но това ограничава възможностите ни само до десетина хиляди джипа. Същото се отнася за шапката.

— Ами… Молотов?

— Болотов.

— Няма значение. Предполагам, че вече сме го отписали.

— Така изглежда.

Хичънс стисна длани. След известно време на неловко мълчание Уинстън се върна и застана изправена с ръце в джобовете.

— Къде са Аранго и Уолтърс? — попита Маккейлъб.

— Тръгнаха си — отвърна тя. — Не останаха впечатлени.

Маккейлъб се изправи.

— Е, и аз ще си вървя. Мислите ли, че е възможно да получа записа или транскрипцията? Бих искал да го прегледам. Може да изскочи нещо.

— Джай може да ви направи копие. Имаме апарат за презапис. Но не виждам смисъл да продължаваме в тази насока. Човекът явно не е видял лицето на убиеца и регистрационните номера са били покрити. Какво друго може да се каже?

Маккейлъб не отговори. С това те приключиха разговора. Хичънс избута стола си обратно към своя офис и Уинстън поведе Маккейлъб към стаята с видеоапаратурата. Тя свали празна касета от лавицата и я вкара в апарата, свързан с видеото, записало хипнотичния сеанс.

— Виж, продължавам да смятам, че си струваше да опитаме — каза Маккейлъб, когато тя натисна бутона за презапис.

— Не се тревожи, струваше си. Просто съм разочарована от липсата на резултати и защото загубихме руснака, а не защото опитахме. Не зная какво мисли капитанът, а онези типове от лосанджелиското управление не ме интересуват. Това е.

Маккейлъб кимна. От нейна страна беше много мило да приема така нещата. В края на краищата, тя бе настояла да използват хипноза. А би могла да стовари цялата вина върху него.

— Е, ако Хичънс ти каже нещо, просто прехвърли всичко върху мен.