Майкъл Конъли - Кръв

— Ще видим. Искам да поддържам в живота на Реймънд някои установени неща. Като например собственото му легло.

— Разбирам.

Уговориха се на следващата сутрин Грасиела да доведе момчето на доковете. След като затвори, Маккейлъб продължи да лежи по гръб с телефона на корема. Мислеше си за Грасиела. Харесваше му и мисълта, че ще прекарат заедно цялата събота го накара да се усмихне. После отново си спомни за Болотов. Маккейлъб внимателно анализира положението и реши, че руснакът не представлява опасност. Повечето гласно отправени заплахи никога не се осъществяваха. Даже да искаше, много трудно можеше да открие „Преследваща вълна“. И най-сетне, Болотов вече не беше заподозрян.

Тези мисли го наведоха на следващия въпрос: щом не бе заподозрян, защо бе избягал? Маккейлъб си спомни за снощното обяснение на Уинстън. Болотов не бе убиецът, но сигурно имаше вина за нещо друго. И затова беше избягал.

Претърколи се от леглото и най-после стана.

Маккейлъб изпи чаша кафе, слезе в кабинета си, събра всички доклади и записи и ги качи в трапезарията, после отвори плъзгащата се врата, за да се наслади на чистия въздух, седна и методично започна да гледа всички видеозаписи, свързани със случая.

Двайсет минути по-късно, когато за трети пореден път проследяваше убийството на Глория Торес, чу зад гърба си гласа на Бъди Локридж.

— Какво е това, по дяволите?

Маккейлъб се обърна и видя, че Локридж е застанал на прага. Не го беше усетил. Бързо взе дистанционното и изключи телевизора.

— Това е запис. Какво правиш тук?

— Идвам на работа.

Маккейлъб озадачено го зяпна.

— Нали вчера ми каза, че тази сутрин ще имаш нужда от мен.

— А, да. Ами, мисля, че не съм… Просто днес ще поработя тук. Ще бъдеш ли наоколо, ако по-късно изникне нещо?

— Сигурно.

— Добре, благодаря.

Маккейлъб го изчака да си тръгне, но Локридж продължаваше да стои на прага.

— Какво има?

— Върху това ли работиш? — Бъди посочи към телевизора.

— Да. Но не мога да го обсъждам. Въпросът е личен.

— Добре.

— Какво друго?

— Хм, ами, кога е ден за заплати?

— Ден за заплати ли? За какво гово… а, ами, винаги. Пари ли ти трябват?

— Нещо такова.

Маккейлъб отиде до шкафа в камбуза, където бе оставил портфейла и ключовете си. Изчисли, че не е използвал Бъди повече от осем часа. Извади шест двайсетачки и му ги подаде. Бъди ги разпери като ветрило в ръка и каза, че били прекалено много.

— И за бензина — поясни Маккейлъб. — И добавка за това, че толкова време вися да ме чакаш. Става ли?

— Нямам възражения. Благодаря ти.

Локридж най-после си тръгна и Маккейлъб се върна към работата си. Нищо не му направи впечатление. Този път не се налагаше да бърза и той се помъчи да обърне внимание и на най-малката подробност.

Започна отзад напред — със случая Канг-Торес. Но докато преглеждаше докладите и обобщенията, не откри нищо друго, освен противоречивата хронология на събитията, която беше съставил преди. Въпреки че не харесваше личността на Аранго и самодоволството на Уолтърс, не успя да забележи никакви грешки или пропуски.

Накрая стигна до доклада за аутопсията и зърнистите снимки на трупа на Глория Торес. До този момент не ги бе гледал. При това основателно. Винаги помнеше жертвите по снимките на труповете им. Виждаше ги мъртви. Виждаше какво са сторили с тях. Когато преглеждаше докладите за първи път, беше решил да не гледа снимките на Глория.

Но сега, когато се мъчеше да се хване за нещо, Маккейлъб прегледа снимките. Лошото качество на копията правеше подробностите неясни и смекчаваше въздействието им. Той бързо ги прехвърли и после се върна на първата. На нея се виждаше голото тяло на Глория, поставено върху стоманената маса преди аутопсията. Между гърдите и надолу по корема й минаваше дълъг разрез, направен от патолога, който бе извадил органите й. Маккейлъб стисна снимката в две ръце и дълго гледа трупа, изпълнен със смесица от тъга и чувство за вина.

Телефонът иззвъня и го сепна. Той бързо вдигна слушалката.

— Да?

— Тери? Тук е доктор Фокс.

Маккейлъб необяснимо защо обърна снимката наопаки върху масата.

— Там ли си?

— Да, здрасти. Как си?

— Добре съм. А ти?

— И аз съм добре.

— Какво правиш?

— Какво правя ли? Просто си седя тук.

— Тери, знаеш какво искам да кажа. Какво реши за молбата на онази жена? Сестрата.

— Аз, хм… — Той отново обърна снимката и я погледна. — Реших, че трябва да се заема със случая.