Майкъл Конъли - Кръв

— Да.

— Добре, искам да вземеш дистанционното и да увеличиш бронята. Можеш ли да видиш регистрационния номер?

— Не.

— Защо, Джеймс?

— Покрит е.

— С какво?

— Хм, отгоре му има тениска. Увита е около бронята, така че да скрива номера. Прилича на тениска.

Маккейлъб погледна към Уинстън и видя, че на лицето й е изписано разочарование. Той продължи:

— Добре, Джеймс, вземи дистанционното и увеличи вътрешността на колата, можеш ли да го направиш?

— Да.

— Колко души има в джипа?

— Един. Шофьорът.

— Чудесно, увеличи образа му. Кажи ми какво виждаш?

— Не мога.

— Защо? Какво има?

— Заради фаровете. Включил е на дълги. Блести много силно, не мога…

— Добре, Джеймс, сега искам да вземеш дистанционното. Започни да движиш образа назад-напред, докато не стигнеш до момента, в който най-добре виждаш шофьора. Кажи ми, когато си готов.

Маккейлъб отново погледна към Уинстън и тя повдигна вежди. И двамата знаеха, че съвсем скоро ще разберат дали си е струвало усилията.

— Ето — каза Джеймс.

— Добре, сега виждаш шофьора.

— Да.

— Кажи ни как изглежда. Какъв цвят е кожата му?

— Бял е, но носи шапка и периферията е спусната. Гледа надолу и периферията скрива лицето му.

— Цялото му лице ли?

— Не. Виждам устата му.

— Има ли брада или мустаци?

— Не.

— Виждаш ли зъбите му?

— Не, устата му е затворена.

— Виждаш ли очите му?

— Не. Пречи ми шапката.

Маккейлъб се отпусна назад и разочаровано въздъхна. Не можеше да повярва. Ноуан беше изключително подходящ за хипноза. Намираше се в дълбок транс и все пак не можеха да получат от него каквото искат — пряк поглед към шофьора.

— Добре, сигурен ли си, че няма друг момент, в който да го виждаш по-добре?

— Сигурен съм.

— Можеш ли да видиш част от косата му?

— Да.

— Каква е на цвят?

— Тъмна, навярно тъмнокестенява или черна.

— Колко е дълга?

— Изглежда ми къса.

— Ами шапката? Опиши шапката.

— Сива бейзболна шапка. Размито сива.

— Добре, има ли надпис или емблема на спортен клуб?

— Има нещо, някакъв символ.

— Можеш ли да го опишеш?

— Някакви букви една върху друга.

— Какви букви?

— Прилича на „К“, пресечено с „О“ отгоре. И после всичко е заобиколено с кръг — искам да кажа с овал.

Маккейлъб замълча за миг и се замисли.

— Джеймс — после каза той. — Ако ти дам лист, мислиш ли, че можеш да си отвориш очите и да нарисуваш този символ?

— Да.

— Добре, искам да си отвориш очите.

Маккейлъб се изправи. Уинстън вече беше обърнала нова страница на бележника, който държеше в ръце. Той го взе заедно с химикалката й и ги подаде на Ноуан.

Сега свидетелят бе отворил очи и безизразно гледаше към бележника, докато рисуваше. После го върна на Маккейлъб. Рисунката отговаряше на описанието — „К“ с „О“ отгоре. Буквите бяха заобиколени с овал. Маккейлъб подаде бележника обратно на Уинстън, която за кратко го вдигна към огледалния прозорец, за да го видят другите на монитора.

— Добре, Джеймс, това беше чудесно. Сега затвори очи и отново погледни към шофьора. Готов ли си?

— Да.

— Можеш ли да видиш ушите му?

— Едното. Дясното.

— Има ли нещо необичайно?

— Не.

— Ами под ухото му? Врата му, можеш ли да видиш врата му?

— Да.

— Нещо необичайно там? Какво виждаш?

— Хм, нищо. Хм, врата му. Просто врата му.

— От дясната му страна ли?

— Да, от дясната.

— Няма ли татуировка?

— Не. Няма татуировка.

Маккейлъб отново въздъхна. Току-що категорично бе елиминирал Болотов като заподозрян.

— Добре — примирено каза той, — ами ръцете му, можеш ли да видиш ръцете му?

— На волана са. Стиска волана.

— Забелязваш ли нещо необичайно? Нещо по пръстите му?

— Не.

— Няма ли пръстени?

— Не.

— Носи ли часовник?

— Часовник, да.

— Какъв е?

— Не мога да го видя. Виждам каишката му.

— Каква е каишката? Каква е на цвят?

— Черна е.

— На коя китка, на лявата или дясната?

— На… дясната. На дясната му китка.

— Добре, можеш ли да видиш и да опишеш дрехите му?

— Само пуловера. Тъмен е. Тъмносин пуловер.

Маккейлъб се чудеше какво друго да го пита. Разочарованието, че до този момент не беше успял да открие нищо съществено, му пречеше да се съсредоточи.

— Предното стъкло, Джеймс. Има ли някакви стикери или нещо друго по предното стъкло?

— Ммм, не. Не виждам.

— Добре, хайде да погледнеш огледалото. Има ли нещо по него? Нещо да виси?

— Не виждам нищо.

Маккейлъб се отпусна на стола си. Това бе пълен провал. Бяха загубили Ноуан като потенциален свидетел в съда, бяха елиминирали потенциален заподозрян и единственият им резултат беше описанието на бейзболна шапка и джип без драскотина по него. Знаеше, че заключителната стъпка е да го насочи към момента, в който за последен път е зърнал отдалечаващия се „Чероки“, но щом предният номер бе покрит, най-вероятно същото щеше да се отнася и за задния.