Майкъл Конъли - Кръв

— Готов съм.

Маккейлъб записваше в бележника си някои от подробностите. Той подчерта името „Уинстън“ с тройна линия. Познаваше я и си мислеше, че може би ще му помогне — повече, отколкото Аранго и Уолтърс. Джай Уинстън не танцуваше трудното танго. Маккейлъб усещаше, че най-после е попаднал на нещо.

Кейша Ръсел започна да чете следващия материал.

— Добре, пак същото. Няма подзаглавие. Кратък е и е излязъл два дни след това. „Според заместниците на шерифа няма заподозрени в убийството на мъжа, теглил пари от банкомат. Детектив Джай Уинстън каза, че полицията би желала да разговаря с всички, които са се намирали в района на «Ланкастър Роуд» № 1800 в сряда вечер и може да са видели убиеца преди или след престъплението. Трийсетгодишният Джеймс Кордел е бил убит с изстрел в главата от крадец, който носел скиорска маска. Жертвата е загинала на място. Били са му отнети триста долара. Макар че част от престъплението е заснета от камерата на «Риджънъл стейт банк», детективите не са успели да идентифицират заподозрения заради маската, която носел. «По някое време трябва да я е свалил» — каза по този повод Уинстън. — Не може просто да е вървял или шофирал по улицата с маска на главата. Някой трябва да го е видял и ние бихме искали да разговаряме с този свидетел.“ Това е краят.

Маккейлъб не си бе записал нищо от втория материал. Но си мислеше за онова, което Кейша току-що му беше прочела, и не отговори.

— Тери, още ли си там?

— Да. Извинявай.

— Ще ти свърши ли някаква работа?

— Да, струва ми се.

— И все още ли не искаш да ми кажеш за какво става дума?

— Не още, Кейша, но ти благодаря. Ти ще си първата, която ще научи.

Той затвори и извади от джоба на ризата си визитката, която му бе дал Аранго. Реши да не чака детективът да го потърси. Сега вече имаше друга следа, по която да тръгне, независимо дали лосанджелиската полиция щеше да му окаже съдействие. Докато чакаше да му отговорят, Маккейлъб погледна към паркинга. Автомобилът с мъжа, който четеше вестник, беше изчезнал.

Отговориха му на шестото иззвъняване и най-после го свързаха с Аранго. Маккейлъб го попита дали Бъскърк се е върнал.

— Лоша новина, амиго — каза Аранго. — Лейтенантът се върна, да. Но не иска да ти предаваме докладите.

— И защо така? — попита Маккейлъб, като се опитва те да скрие раздразнението си.

— Ами не съм го питал, но си мисля, че се вбеси, защото не си отишъл първо при него. Казах ти. Трябваше да спазиш протокола.

— Това беше малко трудно, като се има предвид, че сутринта лейтенантът го нямаше. И аз ти казах, първо питах за него. Ти съобщи ли му го?

— Да. Мисля, че се върна от бюрото в Долината в лошо настроение. Навярно са го дъвкали за нещо, после той пък сдъвка мен. Понякога става така. Чак до последното звено в хранителната верига. Както и да е, имаш късмет. Показахме ти цялата история на записа. Това е добро начало. Не бяхме длъжни да ти помагаме.

— Това е някакво начало. Нали знаеш, удивително е, че изобщо нещо се разкрива, въпреки цялата бюрокрация. Мислех си, че е така само във ФБР. Наричахме го „Федерално бюро за разтакаване“. Но очевидно навсякъде е едно и също.

— Слушай, нямаме нужда от твоите глупости. Имаме си достатъчно. Шефът си мисли, че аз съм те поканил тук и сега ми е ядосан. Достатъчно. Щом искаш да ни се сърдиш, това си е твоя работа. Но просто ни остави на мира.

— Оставям ви, Аранго. Няма да чуеш за мен повече, докато не хвана вашия убиец. Ще ви го доведа в участъка.

Маккейлъб разбра, че се е изхвърлил още в мига, в който го каза. Но от 9 февруари все повече откриваше, че не може да понася кретени.

Аранго саркастично се изсмя.

— Да бе. Ще има да чакам.

И затвори.

Маккейлъб вдигна ръка на таксиметровия шофьор и набра нов номер. Първо си помисли за Джай Уинстън, но реши да изчака. Позвъни на Грасиела Ривърс в стаята на медицинските сестри в спешното отделение на болницата „Холи Крос“. Тя се съгласи да се срещнат за ранен обед, макар Маккейлъб да й обясни, че не е постигнал много. Уговориха се да се видят в единайсет и половина в чакалнята на спешното отделение.

Болницата се намираше в онази част от Долината, която се наричаше „Мишън хилс“. По пътя Маккейлъб разглеждаше пейзажа — предимно търговски центрове и бензиностанции.

Маккейлъб познаваше Долината само от разследванията. Бяха много и повечето от тях стигаха до него само на хартия, снимки и видеозаписи: трупове, изхвърлени край магистралата или по склоновете на хълмовете, заобикалящи равнината откъм север. Кодовият убиец беше извършил четири удара в Долината, преди да изчезне като утринна мъгла.