Майкъл Конъли - Кръв

Но не можеше да направи нищо. Засега Аранго командваше парада. Не очакваше и да го потърси. Знаеше, че ще трябва той да му позвъни. Така се играеше тази игра. Маккейлъб реши да му даде време до следващата сутрин.

Когато таксито пристигна, той влезе на задната седалка. По този начин обезкуражаваше шофьора да го заговори. Погледна името на залепеното на таблото разрешително и видя, че е руско и непроизносимо. Извади малкия бележник от чантата си и му даде адреса на „Шърман Маркет“ в „Канога Парк“. Колата пое на север по булевард „Рисида“ и после на запад по „Шърман Уей“, докато стигнаха до малкия магазин до пресечката на „Уинетка Авеню“.

Таксито спря на паркинга отпред. Мястото бе безлично и обикновено. Стъклените витрини бяха облепени с пъстри реклами. Приличаше на хиляди други минимаркети в града. Само дето някой беше решил, че този трябва да бъде ограбен и че за тази цел си струва да бъдат убити двама души. Маккейлъб разгледа надписите, които покриваха витрините и не позволяваха да се види вътре. Знаеше, че навярно тъкмо това е причината, поради която убиецът е избрал този магазин. Дори хората, които минаваха по улицата с автомобили, не биха могли да видят какво става вътре.

Отвори вратата и излезе. Застана до левия преден прозорец на таксито и каза на шофьора да го почака. Когато влезе в магазина, той чу звън на камбанка над вратата. Щандът с касата, който бе видял на видеозаписа, се намираше до задната стена точно срещу входа. Там стоеше възрастна жена, която уплашено го гледаше. Беше азиатка. Маккейлъб разбра коя може да е.

Той започна да се оглежда наоколо, сякаш беше дошъл с друга цел, освен да получи представа за местопрестъплението, видя витрини, пълни с шоколад, и си взе блокче „Харши“. После се приближи до касата и го остави върху щанда. Забеляза, че стъкленият капак все още е напукан. И внезапно осъзна, че е на същото място, на което бе стояла и Глори Торес. Маккейлъб погледна към старицата с болезнено изражение и кимна.

— Нещо друго?

— Не, само това.

Жената регистрира сметката и той плати, като наблюдаваше колебливите й движения. Старицата знаеше, че не е от квартала, нито е редовен клиент. И все още се чувстваше неспокойна. Маккейлъб забеляза, че часовникът й е с широка, черна пластмасова каишка и голям циферблат. Беше мъжки часовник и изглеждаше огромен в сравнение с тънката й, крехка наглед китка. Бе го виждал и преди. На записа този часовник носеше Кюнгуон Канг. Спомняше си, че това му беше направило впечатление, когато раненият Канг се мъчеше да се задържи на щанда.

— Вие ли сте госпожа Канг? — попита Маккейлъб.

Тя замръзна на място и го погледна.

— Да. Познаваме ли се?

— Не. Просто… Чух какво се е случило тук. Със съпруга ви. Съжалявам.

Старицата кимна.

— Да, благодаря. — После, очевидно изпитала нужда от обяснение или от лек за раните си, тя прибави: — Единственият начин да не се поддаваме на злото е да не заключваме вратата. Не можем да го направим. Трябва да работим.

Сега бе ред на Маккейлъб да кимне. Навярно съпругът й беше казал нещо такова в отговор на тревогите й, че се занимава с пари в този пълен с насилие град.

Благодари и излезе. Когато минаваше през вратата, камбанката над главата му отново иззвъня. Върна се в таксито и пак разгледа магазина. Не откриваше никаква логика. Защо точно това място? Замисли се за записа. Ръката на убиеца събира парите. Едва ли бе взел много. На Маккейлъб му се искаше да знае повече за престъплението.

Вниманието му привлече телефонът на стената вдясно от витрината на магазина. Очевидно същият, който беше използвал неизвестният Добър самарянин. Зачуди се дали след като са разбрали, че няма да се появи, са го проверили за отпечатъци. Навярно не. Тогава вече е било прекалено късно. Така или иначе едва ли биха открили нещо.

— Накъде? — попита шофьорът. Акцентът му ясно се долавяше, въпреки че бе произнесъл една-единствена дума.

Маккейлъб се наведе напред, за да му даде адреса, но се поколеба. Забарабани с пръсти по изкуствената тапицерия на предната седалка и за миг се замисли.

— Не изключвайте брояча. Първо трябва да позвъня.

После отново излезе навън, насочи се към телефона и за пореден път извади бележника си. Потърси номера и го набра. Отговориха му незабавно.

— „Таймс“, тук е Ръсел.

— Ръсел ли каза или съсел?

— Много смешно. Кой се обажда?

— Кейша, тук е Тери Маккейлъб.

— Хей, как си, човече?

— Добре съм. Исках да ти благодаря за онзи материал. Трябваше да ти се обадя по-рано. Но все пак ти благодаря.