Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб се замисли за миг.

— Знаеш ли какво? Хайде да го оставим за утре вечер, така ще мога да ти разкажа как е минало посещението ми в шерифското управление. Може би ще успея да постигна нещо.

— Добре, тогава утре.

— И не си прави труда да готвиш. Вечерята ще е моя работа.

— Обръщаш всичко наопаки. Исках да…

— Зная, зная. Но можеш да ме поканиш някой друг път у вас. Утре ще ми дойдеш на гости и аз ще се погрижа за вечерята, става ли?

— Става — неохотно отвърна тя, но разбираше, че няма да успее да го разубеди. После се усмихна. — Ще дойдем.

Движението на юг по магистрала 405 беше натоварено и когато таксито го остави на доковете Сан Педро, вече минаваше два часа. В колата нямаше климатик и леко го болеше глава от смесицата от отработените газове по пътя и телесната миризма на шофьора.

Влезе в яхтата и провери телефонния си секретар. Бяха го търсили само веднъж, но без да оставят съобщение. Чувстваше се изтощен, защото отдавна не се беше подлагал на такова физическо натоварване. Боляха го мускулите на краката и гърба. Маккейлъб отиде в предното отделение и си премери температурата, но нямаше треска. Кръвното налягане и пулсът му също бяха нормални. Записа резултатите, после отиде в каютата си, съблече се и легна на неоправеното легло.

Въпреки физическата си умора не можеше да заспи и лежеше с отворени очи на възглавницата. Мислите му се насочиха към онова, което бе научил през деня, и пред очите му се нижеха кадрите от видеозаписа. След едночасови опити да подремне той стана и се качи в горната каюта. Извади бележника от сакото си, което беше закачил на един от столовете, и прегледа записките си. Не му направиха особено впечатление, но в известен смисъл се чувстваше доволен, че е започнал да води дневник на разследването си.

Маккейлъб записа на нова страница няколко допълнителни мисли за записа и два въпроса, които искаше да зададе на следващия ден на Джай Уинстън. Предполагаше, че детективите са свързали случаите и искаше да разбере колко сериозна е връзката и дали доларите от първия случай наистина са били отнети от Джеймс Кордел или от самия банкомат.

Когато огладня, той остави бележника си. Изправи се, чукна три яйца, отдели белтъците им в тенджерка, прибави малко табаско и чили и си направи сандвич с бял препечен хляб. След две хапки прибави още табаско.

След като почисти камбуза, Маккейлъб усети, че умората му отново се връща. Знаеше, че вече ще заспи. Бързо си взе душ, пак си премери температурата и взе вечерната си доза лекарства. В огледалото видя, че брадата му пак е поникнала, въпреки че сутринта се беше бръснал. Това бе страничен ефект от едно от лекарствата. Преднизонът помагаше за преодоляване на отхвърлянето на органа и в същото време стимулираше растежа на косата. Маккейлъб се засмя на отражението си и си помисли, че предишния ден е трябвало да каже на Бони Фокс, че се чувства като върколак, а не като Франкенщайн. Чудовищата му започваха да се преливат едно в друго. Легна.

Сънят му беше черно-бял. Сега беше така, но не и преди операцията. Не знаеше какво означава това. Когато разказа на доктор Фокс, тя просто сви рамене.

Този път сънува, че е в магазина. Участваше във видеозаписа, който му бяха показали Аранго и Уолтърс. Стоеше на щанда и се усмихваше на Кюнуон Канг. Собственикът недружелюбно му се усмихваше в отговор и казваше нещо.

— Какво? — попита Маккейлъб.

— Не го заслужаваш — каза господин Канг.

Маккейлъб погледна надолу към покупката си, но преди да успее да види каква е, усети, че до слепоочието му се притиска студеният пръстен от стомана. Бързо се обърна и видя маскирания мъж с пистолет. С обичайното за сънищата прозрение той разбра, че убиецът се усмихва зад маската. Мъжът насочи оръжието към гърдите му, стреля и куршумът прониза десетката — кръгчето на сърцето. Той прелетя през тялото му, сякаш беше хартиена мишена. Но го отхвърли назад и после Маккейлъб бавно започна да пада. Не изпитваше болка, само чувство на облекчение. Докато се свличаше на земята, той погледна към убиеца и позна очите, които го гледаха от маската. Това бяха собствените му очи. После дойде намигването.

Падането му сякаш бе безкрайно.

Далечният кънтеж на празни контейнери от недалечното лосанджелиско пристанище събуди Маккейлъб преди разсъмване. Докато лежеше в леглото със затворени очи, но вече напълно буден, той си представи картината. Кранът внимателно повдига големия колкото тир контейнер от палубата и го завърташе над дока, после някой от докерите дава знак за спускане, огромната стоманена кутия изминава последния метър и издава звук, който отеква из доковете наоколо. Във въображението на Маккейлъб докерът всеки път се засмиваше.