Майкъл Конъли - Кръв

— Шибани задници — каза той и седна в леглото. Случваше се вече за трети път.

Маккейлъб погледна часовника и разбра, че е спал повече от десет часа. Бавно се отправи към предната част на яхтата и взе душ. След като се избърса, той изпълни сутрешната процедура по измерването на жизнените си признаци и взе предписаната му доза таблетки и течни лекарства. Записа резултатите и извади самобръсначката си. Тъкмо се канеше да си насапуниса лицето, когато погледна в огледалото и възкликна:

— Мамка му.

Обръсна си шията, за да изглежда прилично, но само толкова. Беше решил, че да се бръсне по два-три пъти дневно през остатъка от живота си или поне, докато е на лекарства, не е никаква алтернатива. Никога преди не бе носил брада. Бюрото не би го допуснало.

След като се облече, Маккейлъб отнесе висока чаша с портокалов сок, бележника и клетъчния си телефон на кърмата и седна на рибарския стол, за да наблюдава изгрева. Между глътките сок той постоянно си гледаше часовника в очакване да стане седем и петнайсет, когато според него щеше да е най-подходящо да телефонира на Джай Уинстън.

Офисите на отдел „Убийства“ в шерифското управление се намираха в Уитиър, в противоположния край на областта. Оттам детективите разследваха всички убийства, извършени в рамките на областта, но извън самия Лос Анджелис. Един от градовете под тяхна юрисдикция беше Палмдейл, където бяха убили Джеймс Кордел.

Заради отдалечеността на отдела Маккейлъб бе решил, че ще е глупаво да пътува цял час с такси, без да знае дали ще открие Уинстън. Затова предпочиташе да й телефонира в седем и петнайсет, вместо изненадващо да се затресе на гости с кутия понички.

— Тези задници.

Маккейлъб се огледа и видя един от съседите си, Бъди Локридж, застанал в рубката на платноходката си, дванайсетметрова яхта, наречена „Дабъл-даун“. Беше закотвена през три места от „Преследваща вълна“. Бъди държеше в ръка чаша димящо кафе. Беше по халат, косата му стърчеше. Маккейлъб нямаше нужда да го пита кого нарича „задници“.

— Да — каза той. — Кофти начин да започнеш деня.

— Не би трябвало да им се позволява да го правят през цялата нощ — отвърна Бъди. — Ужасна досада. Искам да кажа, че сигурно се чува чак до Лонг бийч.

Маккейлъб кимна.

— Разговарях с тях в пристанищната работилница. Казах им, че ще подам оплакване до пристанищните власти, но на тях изобщо не им пука. Имам идея да пусна малка петиция. Ще я подпишеш ли?

— Веднага.

Маккейлъб си погледна часовника.

— Мислиш си, че е губене на време.

— Не. Просто не зная дали ще има резултат. Пристанището работи денонощно. Няма да престанат да разтоварват кораби нощем, само защото неколцина са подали оплакване.

— Да, зная. Задниците… Иска ми се един от онези контейнери някой ден да се стовари отгоре им. Тогава ще видят те.

Локридж беше пристанищен плъх. Застаряващ сърфист, той живееше без много средства на яхтата си и се издържаше главно от дребни услуги по доковете, като поддръжка на лодки и изстъргване на корпуси. Бяха се запознали една година преди това, малко след като Локридж бе преместил яхтата си тук. Една нощ Маккейлъб се беше събудил от звуците на хармоника. Когато стана, за да провери, той откри пияния Локридж в рубката на „Дабъл-даун“. Свиреше на хармониката си мелодия, която само той чуваше в слушалките си. Въпреки че тогава Маккейлъб се бе оплакал, двамата постепенно се сприятелиха. Това се дължеше най-вече на факта, че в тази част на доковете нямаше други, които да живеят на яхтите си. Двамата бяха единствените постоянни съседи. Бъди наглеждаше „Преследваща вълна“, докато Маккейлъб беше в болницата. Освен това често му предлагаше да го закара до бакалията или до недалечния универсален магазин, защото знаеше, че Маккейлъб не трябва да шофира. На свой ред Маккейлъб почти всяка седмица го канеше на вечеря. Обикновено разговаряха за блус, спореха дали платноходките са по-добри от яхтите с двигатели, а понякога вадеха старите папки на Маккейлъб и теоретично решаваха някои от случаите. Локридж винаги се интересуваше от подробностите.

— Трябва да позвъня по телефона, Бъд — извика Маккейлъб. — Ще си поговорим по-късно.

— Върши си работата.

Той махна с ръка и изчезна в каютата на яхтата си. Маккейлъб сви рамене, погледна номера на Джай Уинстън в бележника си и го набра. Няколко секунди по-късно тя му отговори.

— Джай, тук е Тери Маккейлъб. Спомняш ли си ме?

След кратко колебание Уинстън отвърна: