Майкъл Конъли - Кръв

— Защо не ми каза? — попита партньора си Уолтърс.

— Млъквай.

— Хей, вземете си понички, момчета — каза Маккейлъб. — Тук съм, за да ви помогна.

Аранго отново се обърна към него, все още малко смутен.

— Откъде знаеш за касетофона, по дяволите?

— Защото същата уредба е монтирана във всяко детективско бюро в града. А аз съм бил в повечето от тях. Преди работех в Бюрото. Ето откъде зная.

— Във ФБР ли? — попита Уолтърс.

— Пенсионирах се. Грасиела Ривърс ми е позната. Помоли ме да проуча нещата и аз й обещах да го направя.

Искам да помогна.

— Как се казвате? — попита Уолтърс.

Очевидно загряваше всичко със закъснение, защото бе разговарял по телефона. Маккейлъб се изправи и протегна ръка. Уолтърс я стисна и Маккейлъб се представи. Денис Уолтърс беше по-млад от Аранго. Със съвсем бяла кожа и мършава фигура. Дрехите му бяха широки, увиснали и предполагаха, че гардеробът му не е бил обновяван, откакто рязко е отслабнал. Не носеше кобур, поне на такова място, че Маккейлъб да може да го види. Навярно когато не бе навън, държеше пистолета в куфарчето си. Тъкмо от онези ченгета, които харесваше Маккейлъб. Уолтърс разбираше, че не пистолетът прави човека. Партньорът му обаче имаше друго мнение.

— Познавам ви — каза той, — вие сте онзи човек, със серийните убийства.

— За какво говориш? — попита Аранго.

— Нали се сещаш, аналитиците. От групата за разследване на серийни убийства. Той беше онзи, когото пратиха за постоянно в Лос Анджелис, тъй като повечето от маниаците бяха тук. Разследва Удушвача от „Сънсет стрип“, какво още, Кодовия убиец, онзи тип от гробището, изобщо цял куп случаи.

После отново се обърна към Маккейлъб.

— Нали така?

Маккейлъб кимна. Уолтърс щракна с пръсти.

— Не четох ли наскоро нещо за вас? Нещо във вестника?

Маккейлъб отново кимна.

— В рубриката „Какво се е случило с…“ По-предишната събота.

— Точно така. Ясно. Направили са ви трансплантация на сърце, нали?

Маккейлъб кимна. Знаеше, че познанството носи спокойствие. Накрая щяха да стигнат до въпроса. Уолтърс стоеше прав зад Аранго, но Маккейлъб видя, че погледът му попада върху кутията на масата.

— Искате ли поничка, детектив? Не обичам да отиват на вятъра. Не съм закусвал, но ако вие, момчета, не си вземете, и аз няма.

— Аз ще си взема — каза Уолтърс.

Когато се приближи и отвори кутията, той тревожно погледна към партньора си. Изражението на Аранго беше каменно. Уолтърс си взе поничка с шоколадова глазура. Маккейлъб си избра с канела и накрая Аранго се огъна и неохотно си взе поничка с пудра захар. Няколко минути ядоха мълчаливо. После Маккейлъб бръкна в джоба на спортното си сако и извади пакетче със салфетки. Хвърли го върху масата и тримата си избърсаха пръстите.

— Е, значи пенсията от бюрото не ти стига, та трябва да работиш като частен детектив, а? — с пълна уста попита Уолтърс.

— Не съм частен детектив. Сестрата на жертвата ми е позната. Както казах, не ми плащат.

— Значи позната? — обади се Аранго. — Казваш го за втори път. Как точно се запознахте с нея?

— Живея на яхта на пристанището. Запознах се с нея на доковете. Тя обича яхтите. Разбрала какво съм работил в бюрото и ме помоли да проверя случая. Какъв е проблемът?

Не знаеше точно защо скрива истината. Още отначало не беше харесал Аранго, усещаше, че не трябва да разкрива действителната си връзка с Глория Торес и Грасиела Ривърс.

— Е, виж сега — каза Аранго. — Не знам какво са ти разказали, но става дума за обикновен обир на магазин, човече от ФБР. Няма нищо общо с Чарли Мансън, Тед Бънди или Джефри Шибания Дамър. Няма нищо сложно. Бил е някакъв тип с маска и пистолет, и с необходимото съотношение между дързост и акъл, за да го използва и да спечели няколко долара. Не е от ония неща, дето си свикнал да ги виждаш.

— Зная — отвърна Маккейлъб. — Но й обещах да проверя. Колко става вече, май че два месеца. Помислих си, че навярно няма да имате нищо против да хвърля един поглед на нещо, с което вече нямате време да се занимавате.

Уолтърс налапа въдицата.

— Оттогава групата ни има четири нови случая, а през последните две седмици Еди беше на дело във Ван Нюйс — каза той. — Колкото до Ривърс, случаят…

— Все още е открит — прекъсна го Аранго.

Маккейлъб премести поглед от Уолтър към Аранго.

— Да… Естествено.

— И имаме правило да не каним аматьори, когато случаят е открит.

— Аматьори ли?

— Нямаш значка, нито разрешително за частен детектив — за мен това означава, че си аматьор.