Майкъл Конъли - Кръв

Вдигна слушалката и набра номера от листчето. Беше късно, но не искаше да чака. Грасиела отговори още на първото иззвъняване.

— Госпожица Ривърс?

— Да.

— Тук е Тери Маккейлъб. Вие дойдохте…

— Да.

— В неудобен момент ли се обаждам?

— Не.

— Ами, вижте, исках да ви кажа, че аз, хм, обмислих нещата и ви обещах, че ще ви потърся независимо от решението си.

— Да.

Макар че произнесе само една дума, в гласа й се долавяше надежда. Той се трогна.

— Ами, ето какво си мисля. Моите, хм, предполагам, че бихте ги нарекли умения, те всъщност не са подходящи при такова престъпление. Онова, което ми разказахте за сестра си, ми показва, че убийството е било случайно и с финансов мотив. Въоръжен грабеж. Така че е различно, нали разбирате, от случаите, по които съм работил в бюрото, от серийните убийства.

— Разбирам.

Надеждата в гласа й изчезваше.

— Не, не казвам, че няма… нали разбирате, че не ме интересува. Позвъних ви, защото утре ще отида в полицията и ще ги попитам за случая. Но…

— Благодаря ви.

— … не зная какво ще успея да постигна. Ето какво се опитвам да кажа. Не искам да подхранвам надеждите ви. Тези неща… не зная.

— Разбирам. Благодаря ви, дори само защото искате да го направите. Никой…

— Е, ще хвърля един поглед на нещата — прекъсна я той. Не искаше да му благодари. — Не зная каква помощ или съдействие ще получа от лосанджелиската полиция, но ще направя каквото мога. Дължа поне това на сестра ви. Да се опитам.

Тя не отговори и Маккейлъб й каза, че трябва да получи допълнителна информация за сестра й, както и имената на детективите от лосанджелиското управление, които са водили разследването. Поговориха още десетина минути и когато записа в малкия си бележник всички данни, от което се нуждаеше, двамата неловко замълчаха.

— Е — накрая каза той, — предполагам, че това е всичко. Ще ви телефонирам, ако имам други въпроси или изникне нещо ново.

— Отново ви благодаря.

— Нещо ми подсказва, че аз би трябвало да ви благодаря. Радвам се, че ще мога да направя това. Надявам се да има полза.

— О, ще има. Вие имате сърцето й. Тя ще ви води.

— Да — колебливо отвърна Маккейлъб. — Ще ви телефонирам, когато мога.

После затвори и известно време задържа очи върху телефона. Отново разтвори изрезката със снимката си и продължително я разгледа.

Накрая я сгъна и я скри под документите върху бюрото. Вдигна поглед към момичето с шините и след няколко секунди кимна. После изключи лампата.

Някога агентите, с които работеше в бюрото, наричаха тази част „трудното танго“. Това бяха фините ходове, които изискваха отношенията с местните власти. Ставаше дума за самолюбие и териториална юрисдикция. Едно куче никога не пикаеше в двора на друго. Не без разрешение.

Абсолютно всички ченгета от отдел „Убийства“ притежаваха изключително развито самолюбие. Това беше задължително изискване за работата им. За да я вършиш, трябва да знаеш, че изпълнението на задачата зависи от теб и че си по-добър, по-умен, по-силен, по-коварен, по-опитен и по-търпелив от противника си. Трябва да си уверен в победата. И ако изпитваш каквито и да е съмнения, трябва да се откажеш и да се занимаваш с грабежи, да поемеш патрулна смяна или да правиш нещо друго.

Но самолюбието на детективите от „Убийства“ често стигаше дотам, че те прехвърляха отношението си към противника и върху онези, които искаха да им помогнат — колеги, най-вече агенти от ФБР. Нито едно ченге от отдел „Убийства“, разследващо сложен случай, не искаше да му кажат, че някой друг — особено някой федерален от Куонтико — е в състояние да му помогне или дори да се справи по-добре. Маккейлъб от собствен опит знаеше, че когато най-после се откажеше и предадеше случая в архива, детективът тайно не искаше никой друг да го поеме и да го разреши, за да покаже грешката му. Като агент от ФБР, Маккейлъб почти никога не получаваше молба за помощ или съвет от детектив. Това винаги беше идея на началството. Началството не се интересуваше от самолюбие или наранени чувства. Началството се интересуваше от разкрити случаи и просто високи статистически резултати. Тогава се обръщаха към бюрото, Маккейлъб идваше и му се налагаше да танцува с водещия разследването детектив. Понякога танцуваха гладко като опитни партньори. По-често обаче това бе „трудното“ танго. Изпълнено с взаимно настъпване, с наранено самолюбие. От време на време Маккейлъб подозираше, че детективът, с когото работи, крие от него информация или тайно се радва, че партньорът му не постига нищо в усилията си. Това бе част от дребнавите териториални претенции в света на закона. Понякога грижата за жертвата или семейството й оставаше на последно място.