Майкъл Конъли - Ехо парк

Нищо.

Оставаше само коридорчето, което водеше към спалните и останалата част от къщата. Бош се върна в антрето, обърна се към коридорчето и изведнъж се закова на място. То беше препречено от инвалидна количка, в която седеше възрастна жена. От скута й стърчеше дулото на огромен револвер, явно прекалено тежък за слабите й ръце.

— Кой е? — извика старицата. Главата й беше извърната на една страна, а очите й бяха насочени към пода, а не към Бош. Очевидно беше сляпа и беше усетила чуждото присъствие благодарение на слуха си.

— Спокойно, госпожо Саксън — каза той, насочил за всеки случай оръжието си към старицата. — Казвам се Хари Бош и търся Робърт…

— Кой? — учудено попита сляпата жена.

— Робърт Фоксуърт. Той тук ли е?

— Сбъркал си адреса, господинчо. И как смееш да влизаш в чужда къща?

— Аз…

— Боби използва само гаража. Не го пускам в къщата. Проклетите му химикали миришат ужасно.

Бош предпазливо тръгна напред, очите му не се откъсваха от револвера.

— Моля за извинение, госпожо Саксън. Надявах се, че ще е тук, при вас. Мяркал ли се е напоследък?

— Непрекъснато идва и си отива. Тук се качва само да си плати наема.

— За гаража? — попита Бош, продължаваше да се приближава към нея.

— Нали това казвам. За какво ти е Боби? Ти приятел ли си му?

— Просто искам да си поговорим — каза Бош, протегна ръка и светкавично издърпа револвера от скута й.

— Хей, това ми е защитата!

— Спокойно, госпожо Саксън. Ще ви го върна. Мисля, че се нуждае от известно почистване и от едно хубаво смазване. Само така ще можете да сте сигурна, че ще работи добре в случай, че решите да го използвате.

— Този пищов ми трябва!

— Ще го занеса долу в гаража и ще помоля Боби да го почисти. След което ще ви го върна.

— Гледай да не забравиш.

Бош провери револвера. Беше зареден и изглеждате напълно годен за стрелба. Затъкна го под колана на кръста си и погледна Рейчъл. Тя стоеше в коридора, на метър зад него. Беше вдигнала ръка да привлече вниманието му и правеше някакви въртеливи движения с пръсти. Ключът, сети се Бош и попита:

— Имате ли ключ за гаража, госпожо Саксън?

— Не. Боби дойде да ми поиска резервния.

— Добре, госпожо Саксън. Аз ще се разбера с него.

Обърна се и тръгна към входната врата, следван по петите от Рейчъл. В момента, в който излязоха на верандата, тя го хвана за ръката и прошепна:

— Трябва веднага да извикаме подкрепление!

— Добре, ти се обади, а през това време аз ще се опитам да проникна в гаража. Ако Уейтс е вътре с момичето, нямаме време за губене!

Издърпа ръката си и заслиза надолу. Спря пред вратата и отново надникна през прозорчето. Вътре всичко беше спокойно. Огледа вратата отзад. Беше все така затворена.

Заобиколи отстрани и щракна джобното ножче, което висеше на халката с ключовете му. Пъхна острието под езичето, кимна на Рейчъл да внимава и внимателно натисна бравата. Но вратата отказа да се отвори. Дръпна отново, този път по-силно. Резултат нямаше.

— Заключена е отвътре — прошепна той. — Това означава, че е в гаража.

— Нищо подобно не означава — прошепна Рейчъл. — Спокойно може да е излязъл през вратата за колата.

— Няма начин. И двете крила са заключени отвътре.

Рейчъл кимна, после попита съвсем тихо:

— Какво ще правим?

Бош се замисли за момент, после измъкна връзката с ключовете си.

— Иди да докараш колата. Паркирай я на заден пред гаража и отвори багажника.

— Какво си…

— Просто го направи!

Тя изтича надолу по стълбите. Бош пристъпи към крилото, което му беше направило впечатление, докато оглеждаше къщата с бинокъла. Беше увиснало и нямаше да е особено трудно да го изтръгне.

Откъм улицата долетя познато могъщо боботене и миг по-късно мустангът изскочи иззад завоя. Рейчъл направи завой почти на сто и осемдесет градуса, после включи на заден и ловко насочи задницата към гаража. Багажникът изщрака и се отвори. Бош се наведе за въжето, но него го нямаше. Едва сега си спомни, че Осейни го беше взел в гората на Бийчуд Кениън.

— По дяволите!

Последва бърз преглед на багажника, в резултат на който откри друго, значително по-късо въже, с което преди време беше вързал капака над едни мебели, предназначени за Армията на спасението. Наведе се и го върза за стоманената кука под бронята, а другия край затегна около дръжката на вратата. Беше наясно, че все нещо ще поддаде: вратата, дръжката или въжето… Шансовете им да отворят проклетата врата не надвишаваха трийсет процента.