Майкъл Конъли - Ехо парк

Залютя му на очите от потта, която се стичаше по челото му. Светлината зад ъгъла странно се люшкаше, хвърляше отблясъци по стените. Светлина като от запалена свещ.

На метър и половина преди завоя Бош спря и прехвърли тежестта на тялото си върху петите. Вслуша се и му се стори, че чува далечен вой на сирени. Подкрепленията идваха. Опита се да разчете звуците, които идваха от вътрешността на тунела, но чуваше единствено тихия женски плач.

Отново тръгна напред. В същия миг светлината угасна, а женският плач се засили.

После от мрака долетя нервен смях, последван от познатия глас на Рейнард Уейтс:

— Ти ли си, детектив Бош? Добре дошъл в моята лисича дупка!

Нервният кикот бавно заглъхна. Бош изчака десетина секунди и извика:

— Уейтс? Пусни момичето. Да тръгне към мен. Бавно.

— Няма да стане, Бош. Тя ми трябва. Ще я убия в момента, в който някой се опита да влезе тук. А последния куршум ще запазя за себе си.

— Почакай, Уейтс. Пусни момичето и вземи мен. Ще направим размяна.

— Не, Бош. Предпочитам сегашното състояние на нещата.

— Какво ще правим тогава? Ние искаме да говорим с теб, а ти искаш да се спасиш. Не разполагаме с много време, Уейтс. Хайде, пусни момичето.

Тишината се проточи няколко секунди, после от мрака долетя нервният глас на убиеца:

— От какво да се спася, Бош? Кажи ми от какво?

Мускулите на детектива бяха на ръба на схващането и той седна до дясната стена на тунела. Беше останал с впечатлението, че светлината на свещта идва отляво, а самият тунел завива наляво. Продължаваше да стиска пистолета, подпрял китката си на другата ръка, с която държеше фенерчето.

— Няма как да се измъкнеш — каза той. — Пусни момичето и се предай. Сделката все още е валидна. Няма защо да умираш, момичето — също.

— Не ме е страх да умра, Бош. Затова съм тук, защото пет пари не давам за смъртта. Искам просто да съм свободен, а не на разположение на държавата или на типове като теб.

Жената беше спряла да плаче. Дали Уейтс не я беше…

— Какво става, Уейтс? — напрегнато извика той. — Тя жива ли е?

— Припадна. Вероятно от силно вълнение.

Смехът му бавно заглъхна. „Трябва да поддържам разговора — рече си Бош. — Само по този начин ще отклоня мислите му от пленницата и това, което е намислил“.

— Знам кой си — тихо каза той.

Но Уейтс отказа да захапе въдицата.

— Ти си Робърт Фоксуърт, син на Розмари Фоксуърт, отгледан от Общинската служба за социално подпомагане. Приюти, общежития… Живял си тук, в дома на семейство Саксън. Известно време си прекарал и в младежкото общежитие „Макларън“ в Ел Монте. Аз също съм живял там, Робърт.

Настъпи продължителна тишина. После от мрака долетя гласът на Уейтс, внезапно станал кротък.

— Вече не съм Робърт Фоксуърт.

— Разбирам те.

— А онова сиропиталище, „Макларън“, го мразя. Всичките ги мразя.

— Закриха го, скоро ще станат две години оттогава. Решението беше взето след смъртта на някакво момче…

— Майната им. Как успя да стигнеш до Робърт Фоксуърт?

Разговорът започваше да набира сила и Бош ясно усети разграничаването. Престъпникът говореше за Робърт Фоксуърт като за друга, съвсем различна личност. Той вече се беше превърнал в Рейнард Уейтс.

— Не беше чак толкова трудно — отговори Бош. — Поразровихме се из архивите на Фицпатрик и сравнихме рождената ти дата с тази на разписката. Между другото, какво представляваше медальонът, който си заложил?

Отговорът дойде след нова продължителна пауза.

— Беше на Розмари. Единствената й вещ, която бях запазил. Заложих го с твърдото намерение да го откупя, но когато отидох да си го прибера, оня шопар Фицпатрик го беше продал!

Бош кимна. Беше успял да накара Уейтс да отговаря на въпросите му, но времето беше малко. По тази причина той реши да се прехвърли в настоящето.

— Разкажи ми за постановката, Рейнард. Какво ти предложиха Оливас и О’Шеа?

Мълчание.

— Те се възползваха от теб, Рейнард — направи нов опит Бош. — О’Шеа те употреби и вече е готов да ти обърне гръб. Това ли искаш? Да умреш в тази дупка, а той да се измъкне чист като сълза?

Остави фенерчето на земята и вдигна ръка да избърше потното си чело. А след това трябваше доста да опипва, за да открие фенерчето.

— Не мога да ти предам О’Шеа и Оливас — тихо каза Уейтс.

Бош не схвана за какво става въпрос. Нима беше сбъркал? Направи опит да обмисли развоя на събитията, след което попита:

— Ти ли уби Мари Жесто?

— Не — отговори след продължителна пауза Уейтс.