Майкъл Конъли - Ехо парк

— Нямаше имена.

Бош въздъхна и поклати глава. Не разполагаше с нищо срещу О’Шеа, срещу Антъни Гарланд, срещу никого. Обърна се и погледна към гаража. Не видя нищо, но знаеше, че там вече чакат хора. Бяха затъмнили входа, за да го предпазят. И по всяка вероятност всеки момент щяха да влязат в тунела.

— Кажи нещо за бягството си — подхвърли той, колкото да продължи разговора. — И то ли беше планирано, или действаше импулсивно?

— И от двете по малко. Суон дойде на посещение вечерта преди експеримента, за да ми разкаже как точно да те заведа при тялото. Показа ми снимки, обясни ми за знаците по дърветата, спомена и за онази кална дупка, която трябва да преодоляваме с помощта на стълба. Веднага разбрах, че именно тя е моят шанс. Казах му, че трябва да поиска да ми свалят белезниците, за да мога да сляза по стълбата. Заплаших го с провал на цялата операция, ако ми откажат.

Бош си спомни как О’Шеа отмени решението на Оливас и заповяда да свалят белезниците на затворника. Нежеланието на Оливас бе пиеса изцяло в негова, на Бош, чест. Всъщност всичко бе пиеса в негова чест. Изиграна добре, изиграна така, че да го заблуди.

Зад гърба му се разнесе шум от пълзене. Той се обърна и включи фенерчето. Екип командоси в пълно бойно снаряжение: черен кевлар, автомати, прибори за нощно виждане. Операцията им щеше да започне всеки миг. Няколко зашеметяващи гранати, последвани от директна атака. Изключи фенерчето и си помисли за жената. Беше сигурен, че Уейтс ще я ликвидира в момента на нападението.

— Наистина ли си живял в „Макларън“? — попита Уейтс.

— Да. Доста преди теб, но наистина живях там. Спално помещение В. Беше най-близо до игрището за бейзбол и винаги бяхме първи при избора на екипи и оборудване.

Каза го просто защото не знаеше по какъв начин да задържи вниманието му. А на практика цял живот се опитваше да забрави годините, прекарани в „Макларън“.

— Май наистина си бил там, Бош.

— Бях, разбира се.

— А какво е станало с нас днес? Ти си поел по един път, аз — по друг. Предполагам, че съм хранил погрешното куче…

— Какво куче? Какво искаш да кажеш?

— Забравил си. В „Макларън“ имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.

— И?

— Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти — правилното.

Бош не знаеше какво да каже. Зад гърба му нещо изщрака. Всеки момент в тунела щеше да бъде взривена зашеметяваща граната. Той бързо се изправи, надяваше се да не го застрелят в гръб.

— Идвам, Уейтс.

— Недей, Бош.

— Ще ти дам пистолета си. Гледай светлината на фенерчето и ще видиш как ти го подавам.

Натисна бутона и насочи лъча към стената на завоя. Пристъпи напред и бавно протегна лявата си ръка към светлината. Държеше пистолета за дулото, за да Увери Уейтс, че нищо не го заплашва.

— Идвам.

Зави и се озова в нещо като малко уширение, където тунелът свършваше. Беше почти четири на четири, но таванът беше нисък и той не можеше да се изправи в цял ръст. Под слабата светлина на фенерчето се разкри ужасяваща картина. Скривалището беше пълно с черепи, кости и разлагаща се плът, а вонята беше толкова силна, че Бош се уплаши да не повърне.

После лъчът бавно се спря върху лицето на човека, когото Бош познаваше под името Рейнард Уейтс. Беше седнал на нещо като издълбан в стената трон, а до него, върху мръсно одеяло, лежеше отвлеченото момиче — голо и в безсъзнание. Пистолетът на Фреди Оливас беше опрян в слепоочието му.

— Спокойно — прошепна Бош. — Ето, давам ти пистолета си. Само не я наранявай повече.

Уейтс се усмихна, сигурен, че контролира положението.

— Май ще си останеш глупак до края, Бош.

Детективът подхвърли оръжието и то падна на няколко сантиметра от трона. Уейтс се наведе да го вземе, дулото на другия пистолет се отмести от слепоочието на жената. Бош пусна фенерчето и със светкавично движение издърпа от колана си револвера, който беше взел от сляпата старица.

Дългото дуло улесни прицела. Той натисна спусъка, после още веднъж. И двата куршума улучиха Уейтс в гърдите, тялото му отскочи към стената. Бош видя как очите му се разширяват, а след това изведнъж губят светлината, която разделя живота от смъртта. Главата му клюмна на гърдите.

Бош пропълзя до жената и опипа пулса й. Беше жива. Зави я с одеялото, обърна се и изкрещя:

— Аз съм Бош от отдел „Грабежи и убийства“! Чисто е! Положението е под контрол! Рейнард Уейтс е мъртъв!