Майкъл Конъли - Ехо парк

— Хари, пази се!

Крясъкът на Рейчъл сякаш накара времето да спре. В рамките на една кратка секунда Бош улови фигурата й на вратата на микробуса и отгатна накъде е втренчен погледът й — някъде зад рамото му, към дъното на гаража. Без да мисли, той скочи напред, блъсна я в микробуса и падна върху нея. Зад гърба му отекнаха четири изстрела, последвани от трясък на счупени стъкла и звучни рикошети в ламарина. Бош светкавично се отдръпна от Рейчъл, извъртя се с пистолет в ръка и натисна спусъка по посока на сянката, която помръдна в задната стаичка. Треснаха шест последователни изстрела, от вратата се разхвърчаха трески.

— Ранена ли си, Рейчъл? — задъхано извика Бош.

— Не. А ти?

— Мисля, че не.

— Това е той! Уейтс!

Замръзнаха, приковали очи в междинната врата. Зад нея нямаше движение.

— Улучи ли го? — прошепна Рейчъл.

— Едва ли.

— Нали уж претърсихме стаята?

— И аз си мислех така.

Бош бавно се изправи. Пистолетът му беше насочен към вратата. Направи му впечатление, че крушката вътре е угаснала.

— Изпуснал съм си телефона — промърмори той и направи крачка към вратата. — Обади се да извикаш подкрепления.

— Хари, спри! Той може да е…

— Извикай подкрепления! — натъртено повтори той. — И не забравяй да им кажеш, че съм някъде тук, вътре!

Направи крачка наляво и се приближи към вратата под ъгъл, който му даваше максимален обхват на съседното помещение. Но вътре цареше мрак, нищо не помръдваше. След кратко колебание той тръгна със ситни крачки, с десния крак напред. Ръцете му здраво стискаха пистолета. Зад гърба му долетя гласът на Рейчъл — тя се представи и поиска да я свържат с главния диспечерски пункт на полицията.

В следващия миг Бош прекрачи прага и светкавично завъртя ръцете си с оръжието, като покри онази част от помещението, която до този момент бе оставала скрита от погледа му. Нищо. Никаква следа от Уейтс. Стаята беше празна.

Погледът му бавно се спря на вентилатора. Той наистина беше обърнат навътре, към избелялото знаме. Едва сега си даде сметка, че никога не е бил използван за проветрение, а за вкарване на свеж въздух навътре.

Направи двете крачки, които го деляха от знамето, хвана го и рязко го дръпна.

В стената, на около метър от пода, зееше черна дупка. От стената бяха извадени десетина бетонни блок чета и на мястото им тъмнееше квадратен вход към прокопания в склона тунел.

Бош приклекна встрани от дупката и предпазливо надникна вътре. Тунелът беше тъмен, но някъде в дъното, на десетина метра от входа, май мъждукаше бледа светлинка. Явно там имаше завой, който разсейваше светлината.

Той се приведе напред и се вслуша. Стори му се, че чува някакво приглушено скимтене. Ужасен и едновременно с това прекрасен звук. Означаваше, че независимо от преживените през нощта ужаси, отвлеченото от Уейтс момиче все още е живо.

Бош протегна ръка към работната маса и хвана най-лъскавото фенерче от купчината върху нея. Натисна копчето, но не се получи нищо. Изпробва следващото, което пусна сноп слаба и доста разсеяна светлина. Е, трябваше да се задоволи с него.

Насочи светлината навътре в тунела и видя, че първата му част наистина е празна. Наведе глава и понечи да се вмъкне в дупката.

— Хари, почакай! Подкреплението идва — прошепна Рейчъл.

Той поклати глава.

— Тя е там вътре и все още е жива.

Отново насочи фенерчето към вътрешността на тунела. Предната му част действително беше празна, чак до завоя. Изключи фенерчето, за да пести батериите, погледна Рейчъл за последен път и изчезна в мрака.

Изчака очите му да се нагодят към мрака и бавно тръгна напред. Не му се наложи да пълзи, защото дупката беше достатъчно висока, за да ходи приведен. С фенерче в едната ръка и пистолета в другата, той не отделяше очи от бледата светлина напред. Женският плач стана по-отчетлив.

След три-четири метра миризмата на мухъл се превърна в тежка воня на гнило. Отвратителна и тежка смрад, която го върна в миналото. Преди почти четиридесет години беше участвал в прочистване на мрежата тунели във виетнамската джунгла. Взводът му беше влизал в повече от сто тунела — там врагът погребваше своите мъртви. Труповете бяха закопани в глинестата почва, но вонята беше ужасна — остра, отвратителна, абсолютно непоносима.

Обзе го тежкото предчувствие, че му предстои нещо ужасно. По всяка вероятност в този тунел се разлагаха труповете на всички жертви на Уейтс. Вероятно насам беше идвал в нощта, когато полицията случайно го беше спряла. Бош не можеше да се отърве от мисълта, че същата цел беше преследвал и той през всичките тези години на недовършеното разследване. Обзе го чувството, че така и не е успял да се измъкне от виетнамския лабиринт, че цял живот се е промъквал през калните му тунели, устремен към светлината.