Майкъл Конъли - Ехо парк

Марсия и Джаксън не възразиха, макар да бяха наясно, че на другия ден Бош може би вече няма да работи по случая.

— Стълбата я няма, Хари — предупреди го Марсия. — Криминалистите си я прибраха.

— Значи ще се поокалям. — Бош сви рамене и сведе очи към достатъчно изцапаните си панталони и обувки.

Марсия се усмихна, извади от багажника голям електрически фенер и му го подаде.

— Искаш ли да те изчакаме? Ако се подхлъзнеш и си навехнеш някой глезен, цяла нощ ще правиш компания на койотите.

— Не, благодаря. Имам телефон, а освен това обичам койотите.

— Окей, внимавай.

Бош ги изчака да потеглят, погледна още веднъж потъмняващото небе и тръгна по пътечката, по която сутринта ги беше повел Уейтс. След пет минути стигна до ямата. Включи фенера и започна да я оглежда. Имаше многобройни стъпки, оставени от полицейските екипи. Тук нямаше какво да се види. Потърси коренищата, които беше използвал сутринта. Хвана се за най-дебелото и внимателно се спусна долу. Две минути по-късно излезе на полянката, оградена с жълта полицейска лента. В центъра й тъмнееше правоъгълен изкоп с дълбочина метър и половина.

Наведе се, мина под лентата и тръгна натам. Към мястото, превърнало се в последен дом за една млада жена.

Шефът му позвъни сутринта, докато си правеше кафе.

— Няма смисъл да идваш, Хари — каза Ейбъл Прат. — Току-що ми се обадиха.

Бош очакваше подобен развой на събитията, но все пак попита:

— Кой?

— От шестия етаж. Все още няма официално заключение от ОУО. Молят да останеш в сянка за няколко дни, докато отмине вестникарската шумотевица.

На шестия етаж бяха кабинетите на началството. Там се трудеше една групичка висши полицейски офицери, които се грижеха за репутацията на полицията в случаи като този. Бош не беше изненадан от решението им, въпреки че изпита силно разочарование. По всичко личеше, че политиката на полицейската върхушка е единственото непроменимо нещо в този свят на промени.

— Гледа ли новините снощи? — попита Прат.

— Не гледам телевизия.

— Май е време да започнеш. Почитаемият Ървин Ървинг беше окупирал ефира с глупавите си коментари, главно място сред които заемаше твоята особа. Преди това произнесъл реч в южните райони, в която открито заявил, че повторното ти назначение било ярък пример за некомпетентността на началника на полицията и наличието на морална корупция. Не знам с какво си предизвикал злобата му, ама здравата те е захапал. „Морална корупция“, представяш ли си? Това си е открита война!

— Скоро ще ме обвини и за собствените си хемороиди! — жлъчно подхвърли Бош. — Я кажи дали отстраняването ми се дължи на ОУО, или на страха от него?

— Не знам, Хари. Мен не ме питат при вземането на подобни решения. Просто ми се обадиха и ми заповядаха да ти предам. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да.

— Ще ти кажа личното си мнение. При тези нападки на Ървинг срещу теб началникът няма как да те освободи, защото ще излезе, че тоя тип е прав. Според мен горе искат да си направят сметката докрай, а след това да вземат окончателното решение. Затова се радвай на временната почивка и поддържай контакт.

— Окей. Нещо ново за Киз?

— Е, с нея нямат проблеми. Просто защото тя няма къде да отиде в случай на домашен отпуск.

— Имах предвид друго.

— Знам какво имаш предвид.

— Е, и?

С Прат винаги беше така: сякаш отлепяш етикета на бутилка бира. Върху стъклото винаги остава по нещо.

— Мисля, че Киз ще си има неприятности. В момента на нападението е била горе заедно с Оливас. Логично възниква въпросът защо не е видяла сметката на Уейтс? Разполагала е с достатъчно време да го направи. Това навежда на извода, че се е панирала, Хари. Извод, който може да й се отрази зле.

Бош кимна. Оценката на Прат беше вярна, въпреки че в момента най-важното за Киз беше да се бори живота си. По-късно щеше да й се наложи да се бори и за службата си. Самият той беше сигурен в едно: че ще е твърдо на нейна страна, независимо от обстоятелствата.

— Добре, ясно. Нещо ново за Уейтс?

— Нищо. Изчезна. Може би вече е в Мексико. Ако е наясно за какво става въпрос, с положителност ще се окопае, при това за дълго.

Бош не беше толкова сигурен, но предпочете да замълчи. Инстинктивно усещаше, че макар и да се е окопал, Уейтс е някъде наблизо. Спомни си за Четвърта линия на метрото, където най-вероятно беше изчезнал. За многобройните спирки между Холивуд и центъра на града. После в главата му изплува легендата за тайния замък на Рейнард Лисицата.