Майкъл Конъли - Ехо парк

На това Рандолф дори не си направи труда да кимне. Каза само:

— Добре. Дайте да направим още един преглед на събитията и да приключваме.

Бош разбра какво му се казва: че проблемът със записа не е негов.

— Както искате.

Приключиха малко преди седем. Бош ги помоли да го свалят до центъра „Паркър“, където беше колата му. По пътя изобщо не отвориха дума за разследването. Рандолф включи радиото на вълната на местната радиостанция и мълчаливо изслушаха новините, които съдържаха медийната версия на инцидента в Бийчуд Кениън и хода на издирването на Рейнард Уейтс.

Третата новина засягаше политическите последици от бягството на затворника. Ако Бош и компания бяха търсили повод за предизборен дебат, усилията им положително бяха успешни. Всички противници на О’Шеа в общинския съвет критикуваха действията на полицията и прокуратурата по време на акцията. В опит да се дистанцира от този провал О’Шеа беше направил изявление в смисъл, че не е бил нищо повече от наблюдател, който не е вземал никакви решения във връзка с транспортирането и охраната на затворника. Новината завършваше с описание на смелите му действия за спасяването на ранен полицейски служител и личното му участие в пренасянето на този служител през гористата местност, в която е дебнел въоръженият престъпник.

Рандолф въздъхна и изключи радиото. Беше чул достатъчно.

— Какъв човек, а? — подхвърли Бош. — Няма начин да не стане прекрасен областен прокурор!

— Без съмнение — съгласи се Рандолф.

Влязоха в гаража на центъра „Паркър“. Бош каза лека нощ на колегите си и тръгна към близкия платен паркинг, където държеше колата си. Чувстваше се изтощен, въпреки че до залез-слънце оставаше още поне един час. Запали мотора и подкара обратно към Бийчуд Кениън — по пътя, по който току-що беше дошъл. В движение включи телефона да се зарежда и се обади на Рейчъл Уолинг. Оказа се, че тя вече е в апартамента му.

— Отивам до Бийчуд, ще се забавя малко — каза той.

— Защо?

— Защото това е мое разследване, а горе работят хора.

— Правилно. Трябва да си там.

Бош не отговори, но тишината в слушалката му подейства успокоително.

— Ще се прибера по най-бързия начин — тихо добави той.

Изключи телефона, излезе от магистралата и след няколко минути вече преодоляваше завоите по Бийчуд Драйв. Малко под върха се размина с два микробуса, които се спускаха. Единият беше катафалка, а другият беше на криминалистите — онзи със злополучната стълба. Сърцето му се сви. Останките на Мари Жесто без съмнение бяха в първия автомобил.

На паркинга завари Марсия и Джаксън — детективите, които бяха пратени да извършат изравянето на трупа. Изправени зад колата си, те сваляха работните комбинезони. Денят им беше приключил. Бош спря до тях.

— Как е Киз, Хари? — тревожно попита Марсия.

— Казват, че ще се оправи.

— Слава Богу!

— Голяма бъркотия, нали? — съчувствено каза Джаксън.

— Какво свършихте? — пренебрегна забележката Бош.

— Открихме я — отвърна Марсия. — Или, по-точно казано, открихме един труп. Ще се наложи зъбна идентификация. Ти нали имаш данните?

— Да, в папката на бюрото ми са.

— Ще я вземем — ще ни трябва на Мишън Роуд.

На Мишън Роуд се намираше сградата на Съдебна медицина. Някой от експертите стоматолози щеше да сравни рентгеновите снимки от зъбите на Жесто с тези на изровения труп, посочен от Уейтс.

Марсия затвори багажника и го погледна загрижено.

— Добре ли си, Хари?

— Денят беше дълъг — отвърна с въздишка Бош.

— И със сигурност няма да е единственият — каза Джаксън. — Ще бъде така, докато не пипнат онзи тип.

Бош усети любопитството на колегите си. Искаха да разберат какво точно е станало. Двама полицаи бяха убити, трети беше в реанимацията. Но вече започваше да му писва.

— Вижте, не знам още колко ще продължи това — рече той сухо. — Още утре ще се опитам да изясня нещата, но очевидно не всичко зависи от мен. Ще ви моля да ми звъннете в момента, в който идентифицирате тялото. Ако това е Жесто, трябва да уведомя родителите й. Вече тринадесет години поддържам връзка с тях и искам да научат новината от мен.

— Дадено, Хари — каза Марсия.

— Аз пък никога не съм се натискал да уведомявам близките — промърмори Джаксън.

Размениха още няколко думи, после Бош вдигна глава към небето, оранжево от прекрасния залез. Пътеката в гората със сигурност вече беше тъмна и той помоли колегите си да му заемат фенерче.

— Утре ще ви го върна.