Майкъл Конъли - Ехо парк

Бош разбра, че няма смисъл да спори. Капитанът беше прав. Въпреки че имаше още четирима свидетели на инцидента, които се бяха отървали без наранявания, единствено неговите показания щяха да имат тежест.

Пред входа на спешното отделение настъпи раздвижване. Няколко души с камери на раменете се заблъскаха за по-добра позиция около двойната врата. Миг по-късно оттам се появи началникът на полицията, заобиколен от антуража си. Норона тръгна да го посрещне, след което двамата се спряха пред администраторката — същата, която беше отказала да даде сведения на Бош. Но сега тя беше самата любезност, кимна с усмивка на новодошлия и веднага вдигна телефона пред себе си. Явно умееше да се ориентира.

След три минути в приемната се появи главният лекар на болницата и покани шефа на частен разговор. Бош издебна момента и ловко се включи в процесията началници на отдели и сътрудници, които бяха част от антуража.

— Извинете за момент, доктор Ким — обади се един глас зад процесията. Всички спряха. Показалецът на администраторката се насочи към Бош. — Този човек е с групата.

Началникът на полицията се втренчи в Бош, поклати глава и каза:

— В групата е. Той е най-важният!

Каза го с тон, който изключваше всякакви спорове.

Служителката зяпна. Главният лекар й хвърли намръщен поглед и покани гостите си в едно от неизползваните помещения, в което имаше празно легло.

— Господин началник, вашата служителка…

— Детектив. Тя е детектив.

— Извинете ме. Вашият детектив е в шокова зала и за нея се грижат лекарите Пейтъл и Уъртинг. В момента няма как да ги повикам за подробности по състоянието й, затова аз ще отговоря на въпросите ви.

— Добре. — Шефът заби очи в лицето му. — Ще прескочи ли трапа?

— Да, мисля, че да. Но не това е главното в момента. Въпросът е за трайните увреждания. Един от куршумите е засегнал сънната артерия, която снабдява мозъка с кислород. Засега не можем да кажем какви са пораженията на мозъка и какви ще са последствията от тях.

— Няма ли възможност за някакви тестове?

— Има, разбира се. И вече ги проведохме. Показаха наличие на мозъчна дейност, което на този етап е изключително добра новина.

— Може ли да говори?

— Не, сър. Пациентката е под упойка за спешна операция и през следващите няколко часа няма да е в състояние да говори. Ще разберем дали това е възможно най-рано тази нощ или утре сутринта, когато се събуди.

— Благодаря, доктор Ким. — Началникът на полицията кимна и протегна ръка към паравана, който ги разделяше от общото помещение. После изведнъж спря и се обърна.

— Докторе, преди време тази жена работеше в моя екип. Не искам да я загубя.

— Правим всичко възможно, сър. Няма да я загубите.

Групата тръгна към изхода. В следващия момент Бош усети една тежка ръка на рамото си, обърна се и видя началника — дърпаше го настрана.

— Как сте, детектив Бош?

— Добре съм, шефе.

— Благодаря ви, че я докарахте тук с максимална бързина.

— Никак не беше максимална. Освен това не го направих сам.

— Знам, знам. О’Шеа вече обяснява на репортерите как сте я изнесли от гората — разбира се, като изтъква своето решаващо участие.

Бош не беше изненадан от тази новина.

— Останете с мен, детектив — добави шефът.

Двамата минаха през чакалнята и излязоха на рампата за линейки. Началникът проговори едва когато се отдалечиха достатъчно.

— Ще ни разкъсат на парчета за тая работа. Защото допуснахме бягството на един доказан сериен убиец и градът скоро ще изпадне в паника. Искам да разбера какво стана в планината, детектив. Как се стигна до тази ужасна развръзка?

Бош разбиращо кимна. Даваше си съвсем ясна сметка, че инцидентът в Бийчуд Кениън е бомба, чиято ударна вълна ще разтърси както градските власти, така и полицията.

— Добър въпрос, шефе — въздъхна той. — Бях там, но не съм сигурен какво точно стана.

След което отново започна да разказва.

Репортерите и представителите на полицията бавно започнаха да напускат приемната. В известно отношение Киз Райдър ги беше разочаровала, защото все още беше жива. Ако беше предала Богу дух, всичко щеше да е наред. Новината излиза на първа страница, обществото получава всички подробности на трагедията, и толкоз. До новата сензация и поредната пресконференция. Но тя се беше вкопчила в живота и това обърка събралите се пред болницата хора. Те не можеха да стоят и да чакат, защото имаха друга работа. Така че броени часове по-късно Бош отново се оказа сам в просторната чакалня. В този критичен момент от живота си Райдър беше останала съвсем сама. Нямаше приятел, а родителите й бяха напуснали Лос Анджелис малко след преждевременната смърт на сестра й. Единственият й близък човек в този град беше Бош.