Майкъл Конъли - Ехо парк

— Аз съм полицай! — извика той. — Значката е в задния ми джоб!

— Да я видим тогава! — изръмжа в отговор онзи с пистолета. — Бавно!

Бош измъкна портфейла си и го разтвори. Проверката беше извършена светкавично и пистолетът беше прибран.

— В колата! — кратко нареди Бош и хукна към задната врата на патрулката. — Трябва да тръгваме веднага!

Полицаите се подчиниха и той им нареди да карат надолу към Бийчуд.

— А после? — попита мъжът зад волана.

— Ще ме закарате в „Сейнт Джоузеф“. Хеликоптерът току-що отнесе партньорката ми там.

— Разбрано.

Шофьорът включи сирената и настъпи газта. Патрулната кола направи обратен завой с пронизително свирене на гумите, изпод които излетяха камъчета. Макар и със специално окачване, като повечето автомобили на полицията в Лос Анджелис, колата опасно се разклати на завоя. Но Бош не се интересуваше от това. Сега най-важното беше да стигне до Киз. Малко по-надолу се разминаха на косъм с друга патрулна кола.

Шофьорът намали скоростта едва когато навлязоха в пешеходната зона на малко селце, разположено в подножието на хълма.

— Спри! — внезапно изкрещя Бош.

Човекът зад волана реагира светкавично, гумите из-скърцаха.

— Дай на заден! Видях микробуса!

— Какъв микробус?

— Дай назад, бързо!

Патрулната кола направи маневра и тръгна в обратна посока, към общинския пазар.

Отвъд сергиите се виждаше светлосивият микробус на Съдебна медицина, залепен плътно до тротоара.

— Арестантът ни докопа пистолет и успя да избяга — поясни Бош. — Ей с онзи микробус…

След което описа външния вид на Уейтс и добави, че ще използва оръжие без никакво колебание — и че вече го е направил в гората и е убил двама служители на реда.

Решиха първо да огледат паркинга, а след това да се заемат с пазара. Поискаха подкрепления по радиостанцията и слязоха от колата с оръжие в ръце.

Огледът на паркинга мина бързо. Остана им единствено микробусът, който се виждаше в дъното. Оказа се отключен и празен. На пода в товарния отсек се търкаляше оранжевият затворнически комбинезон. Това означаваше, че Уейтс е имал други дрехи под него — или че е намерил с какво да се преоблече.

— Внимавайте! — каза Бош. — Не знаем как е облечен. Дръжте се близо до мен, аз знам как изглежда.

Тримата предпазливо тръгнаха към отсрещния магазин. Бош разбра, че са закъснели, в мига, в който стъклената врата автоматично се плъзна встрани. Мъж с табелка „мениджър“ на ревера успокояваше истерично ридаеща жена, която се държеше за бузата. Мениджърът видя униформените полицаи и им махна да се приближат. Изобщо не обърна внимание на оплесканите с кал и кръв дрехи на Бош.

— Ние се обадихме — каза мъжът. — Току-що откраднаха колата на госпожа Шелтън.

Жената кимна през сълзи.

— Можете ли да опишете нападателя? — попита Бош. — Как беше облечен? Каква марка е колата ви?

— Ще се опитам.

— Добре. — Бош се обърна към колегите си. — Един от вас остава тук да снеме показанията, другият трябва да ме закара до „Сейнт Джоузеф“, веднага!

Шофьорът тръгна с него, а колегата му остана в магазина. След минута колата излетя от Бийчуд Кениън и се понесе към прохода Кауенга. По радиостанцията обявиха, че се издирва сребристо БМВ 540 във връзка със 187 УПР — Убийство на представител на реда. Заподозреният бил с бял гащеризон. Бош веднага разбра, че Уейтс е използвал резервното облекло, което по всяка вероятност е открил в микробуса на Съдебна медицина.

Сирената им разчистваше пътя, но до болницата оставаха поне още петнадесет минути. Сърцето на Бош се сви от мрачно предчувствие. Опита се да го прогони, опита се да си представи Киз Райдър жива и здрава, с вечната й усмивка. Когато излязоха на магистралата, Бош заоглежда всичките осем платна в северна посока — търсеше сребристо БМВ с убиец зад волана.

Бош влезе във фоайето на спешна помощ със служебната значка в ръка. Приведена над стола на прегърбен пациент, дежурната администраторка на приемното отделение бързо записваше данните му. Когато се приближи достатъчно, Бош видя, че човекът се е привел над ръката си — с неестествено извита китка.

— Къде е полицейската служителка, която докараха преди малко? — попита той, без да се извини за прекъсването.

— Нямам информация, сър — отвърна служителката. — Ако седнете и…

— Кой може да ми даде информация? Къде е дежурният лекар?

— При пациентката, сър. Ако го повикам да ви даде информация, кой ще се грижи за нея?