Майкъл Конъли - Ехо парк

— Той няма да ти разреши, Кейша. Ако имаше желание да говори с мен, спокойно можех да му оставя съобщение в предизборния щаб… Всъщност къде се намира той?

— В Уестуд, на улица „Брокстън“. Но въпреки това не ми е удобно, Хари…

Бош бързо придърпа „Дейли Нюз“, прегънат на политическата страница, и изсумтя:

— Е, добре. Може би Сара Уейнман или Дуейн Свирчински ще са по-благосклонни от теб. Сигурно ще искат да чуят мнението на човек, който е вътре в нещата.

— Бош, престани! Излишно е да се обръщаш към тях. А и не вярвам да го направиш.

— Искам да говоря с Ървинг.

— При условие, че няма да му кажеш кой ти е дал номера.

— Естествено.

Тя му продиктува цифрите и той прилежно ги вкара в паметта на телефона си. След което обеща да й звънне в момента, в който научи нещо ново за инцидента в Бийчуд Кениън.

— Може и да не е свързано с политиката — подхвърли тя. — Интересува ме всичко, което има някакво отношение към случая. Все още мога да напиша материал за криминалната хроника, стига да получа достатъчно информация.

— Ясно, Кейша. Благодаря ти.

Бош прекъсна връзката, остави бакшиш на келнера и излезе. Направи няколко крачки по тротоара и набра цифрите, които му беше продиктувала репортерката. Ървинг отговори след шест позвънявания, без да се представя.

— Господин Ървин Ървинг?

— Да. Кой се обажда?

— Човек, който иска да ви благодари, че потвърждавате представата, която си е изградил за вас. Вие сте един некадърен кариерист, господин Ървинг! Такъв бяхте в полицията, такъв сте и сега!

— Бош? Хари Бош? Кой ти даде номера ми?

— Един от твоите приближени, Ървинг. Май и те не одобряват това, което вършиш!

— Не се безпокой, Бош. Това не е твоя грижа. Смятай, че дните ти са преброени от момента, в който постигна целта си. Още повече, че…

Предал посланието си, Бош затвори телефона. Почувства се добре. Винаги е приятно да кажеш истината в очите на мръсника, който ти е бил началник и има всички шансове отново да ти стане началник.

Доволен от свършеното, той скочи в колата и подкара към болницата.

В коридора на спешното отделение се размина с жена, която току-що бе напуснала болничната стая на партньорката му. Успя да я познае след кратко напрягане на паметта — беше бившата приятелка на Райдър. Преди няколко години се бяха запознали на стадиона „Холивуд Боул“ по време на традиционния джаз фестивал на „Плейбой“. Той й кимна, но тя не прояви желание да спре и да завърже разговор.

Щом влезе при Райдър, му стана ясно, че е много по-добре от вчера, въпреки че състоянието й беше все още далеч от оздравяването. Беше в съзнание, очите й веднага се фокусираха върху него. Интубационната тръба вече я нямаше, но дясната страна на лицето й беше странно разкривена. Дали не беше получила някой инсулт?

— Не се безпокой — обади се Киз със странен, силно завален говор. — Вратът ми е обезболен, но упойката хвана и част от лицето ми.

Той стисна ръката й.

— Окей, разбрах. Иначе как си?

— Адски ме боли, Хари.

— Сигурно. — Бош кимна съчувствено.

— Следобед ще ми оперират ръката — добави Киз. — И тя ще ме боли.

— Но след това ще те оправят — успокои я той. — Рехабилитация, процедури и така нататък.

— Дано — прошепна тя.

Унинието й беше очевидно и Бош просто не знаеше какво да каже. Преди четиринадесет години, когато беше горе-долу на нейната възраст, беше получил куршум в рамото и също се беше събудил в болницата. Още не можеше да забрави ужасната болка, която раздираше цялото му тяло в мига, в който действието на морфина започваше да намалява.

— Нося вестници — каза той. — Искаш ли да ти почета?

— Вероятно не пишат нищо добро.

— Така е.

Вдигна пред очите й заглавната страница на „Таймс“ с цветната снимка на Уейтс, след това започна да чете уводния материал и коментарите. Погледна я едва когато свърши и веднага забеляза безпокойството в очите й.

— Какво има?

— Трябваше да ме оставиш и да го хванеш, Хари…

— Какви ги дрънкаш?

— Там, в гората… Сигурно щеше да го хванеш. Но ти предпочете да ме спасяваш и сега ще си платиш за това…

— Това си върви с професията, Киз. Единственото, което си мислех, беше как час по-скоро да стигнеш до болницата. Чувствам се виновен…

— За какво по-точно?

— За всичко. За това, че миналата година те накарах да напуснеш централното управление и да ми станеш партньорка. Ако не бях настоявал, вчера нямаше да…

— О, моля те! Защо не си затвориш проклетата уста? Бош се подчини.