Майкъл Конъли - Ехо парк

— Човекът явно има проблеми. — Суон безпомощно разпери ръце.

— Дрън-дрън! Той е хладнокръвен убиец — седи или се прави на Ханибал Лектър! Но ние не сме на кино, Мори! Чу ли какви ги дрънка за Фицпатрик? Бил много по-загрижен за мехурите на ръката си, отколкото за човека, когото е подпалил! Чуй ме много добре какво ще ти кажа: давам ти пет минути да поговориш с клиента си насаме. Не промени ли поведението си, прекъсваме този цирк и всеки по пътя си!

Бош несъзнателно кимаше. Харесваше гневните думи на О’Шеа, одобряваше поведението му.

— Ще видя какво мога да направя. — Суон отвори вратата. Охраната отново се върна в коридора, за да го остави насаме с клиента. О’Шеа продължи да крачи нервно.

— Извинявам се за избухването — промърмори той, без да се обръща конкретно към никого. — Но няма да им позволя да дърпат конците!

— Вече го правят — отбеляза Бош. — Най-вече Уейтс.

— Какво искаш да кажеш? — О’Шеа се втренчи в него, готов за битка.

— Всички сме тук заради него — поясни Бош. — Което в крайна сметка означава, че се борим да му спасим живота — по негова молба.

— Повече няма да се връщаме на този въпрос, Бош. Решението е взето. Ако имаш някакви съмнения, асансьорът е в дъното на коридора. Или си вършиш работата, или Фреди ще те замести.

Бош забави отговора си в продължение на една дълга секунда.

— Не съм казал, че имам съмнения. Жесто е мое разследване и възнамерявам да го изясня докрай.

— Радвам се да го чуя — иронично подхвърли О’Шеа. — Жалко, че не си бил толкова решителен през деветдесет и трета!

И почука на вратата. Бош гледаше гърба му с нарастващо раздразнение. Суон отвори почти веднага и каза:

— Готови сме да продължим. — И им направи място да минат.

Заеха местата си около масата, магнетофонът заработи. Потиснал гнева си, Бош отново закова очи в лицето на Уейтс и повтори въпроса си:

— Къде е тя?

По лицето на Уейтс пробяга лека усмивка, сякаш искаше да продължи играта. После усмивката се превърна в отегчена гримаса.

— Горе, на хълма.

— Къде горе?

— Близо до конната база. Там я пипнах веднага след като слезе от колата си.

— Заровена ли е?

— Да.

— Къде точно?

— Налага се да ви заведа. Знам точното място, но няма как да го опиша… Ще трябва да ви заведа.

— Опитай да го опишеш.

— Нищо особено. Просто едно място в гората, близо до паркинга. Малко встрани от пътечката. Човек може да го открие от пръв поглед, но може и да го пропусне. Гората там е гъста. Доколкото си спомням, имаше претърсване, но не откриха нищо.

— Сигурен си, че ще ни заведеш на мястото, така ли? Въпреки че оттогава са изминали тринадесет години?

— Не са тринадесет.

Бош замръзна от ужас. Мисълта, че младата жена е била пленница на този изверг, беше непоносима.

— Не е това, което си мислите, детектив — подхвърли Уейтс.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Просто знам. Но не е това. Мари наистина е заровена преди тринадесет години, но аз съм виждал мястото и след това. Искам да кажа, че й правех посещения, детектив. Доста чести посещения. Затова съм сигурен, че мога да ви покажа мястото.

Бош извади писалката си и започна да драска по вътрешната корица на досието. Не беше нищо важно, просто му трябваше време, за да блокира емоциите, които нахлуваха в душата му.

— Да започнем от самото начало — каза той. — Познаваше ли Мари Жесто преди септември деветдесет и трета?

— Не.

— Виждал ли си я преди отвличането?

— Мисля, че не.

— Къде я видя за пръв път?

— В „Мейфеър“, докато пазаруваше. Беше мой тип и я проследих.

— Докъде?

— Тя се качи в колата си и потегли към Бийчуд Кениън. Спря на чакъления паркинг, който се намира непосредствено под конната база. Мисля, че се казваше Сънсет Ранч. Наоколо беше пусто и реших да я прибера.

— Не го беше планирал предварително, така ли?

— Не. Влязох в супера да си купя безалкохолно. Денят беше много горещ. Реших да я прибера в момента, в който я зърнах. Импулс, нали разбирате. Нищо не можех да направя.

— На паркинга под конната база ли стана това?

— Да. Спрях микробуса до нейната кола. Тя беше абсолютно спокойна. Паркингът е на известно разстояние от базата, малко по-надолу по хълма. Наоколо нямаше жива душа. Сякаш Господ ми каза, че трябва да я прибера.

— Какво точно направи?

— Слязох от микробуса и отворих страничната врата — тази откъм нейната кола. Извадих ножа и й заповядах да се качи. Тя се подчини. Операцията протече бързо и лесно. Тя не ми създаде никакви проблеми.