Майкъл Конъли - Ехо парк

Райдър седна срещу Уейтс, а Бош и О’Шеа се настаниха от двете й страни. Оливас зае най-отдалечения стол, тъй като нямаше да участва в началната фаза на разпита.

Прокурорът каза няколко встъпителни думи, но ръкостискания отново нямаше. Уейтс беше облечен в оранжев комбинезон с черен надпис на гърдите:

Без да е изрично предупреждение, вторият ред на надписа беше достатъчно категоричен. Беше индикация за статута на Уейтс в чертите на затвора: единична килия, без право на контакт с другите изтърпяващи наказание. Статут, който предлагаше сигурност както на Уейтс, така и на останалите затворници.

Докато оглеждаше човека, когото беше издирвал цели тринадесет години, Бош бавно осъзна, че най-опасното нещо в него е безличието. Беше съвсем обикновен, с нормална фигура и лице без отличителни белези. Меки черти, тъмна късо подстригана коса, спокойно изражение. Само очите издаваха присъствието на нещо злокобно и потайно, скрито дълбоко в душата му. Тъмнокафяви и хлътнали, те излъчваха онова хладно равнодушие, което Бош беше виждал в очите на много убийци. В тези очи нямаше нищо. Две тъмни Дупки, които нищо не можеше да запълни, които никакви убийства не можеха да изпълнят с живот.

Райдър включи магнетофона на масата и започна разпита. Направи го отлично, с професионално спокойствие, изключващо всякаква мисъл за капана, заложен още в първия й въпрос.

— Както вероятно сте информиран от господин Суон, ще записваме всеки от предстоящите разпити, а лентите ще бъдат на съхранение при вашия адвокат до постигането на окончателно споразумение. Да приемем ли, че разбирате и одобрявате тази процедура?

— Да — отговори Уейтс.

— Добре. — Райдър кимна. — Ще започнем с рутинните въпроси, които са част от протокола. Име, дата и място на раждане?

Уейтс се наведе напред и отвърна отегчено:

— Рейнард Уейтс, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година в Града на ангелите.

— Ако имате предвид Лос Анджелис, ще ви помоля да го кажете в микрофона.

— Да, имам предвид Лос Анджелис.

— Благодаря. Малкото ви име е доста необичайно. Бихте ли го казали буква по буква, в името на точността?

Уейтс се подчини. Още един добър ход на Райдър. Ход, който на по-късен етап щеше да лиши човека насреща й от възможността да се измъкне с оправданието, че е допуснал неволна грешка.

— Имате ли представа откъде идва това име?

— Не знам, Предполагам, че баща ми го е измъкнал от задника си. Но що за въпроси ми задавате? Мислех, че ще си говорим за убийства, а не за някакви пикливи подробности.

— Бъдете спокоен, господин Уейтс, ще стигнем и до убийствата.

Бош усети как го залива облекчение. Даваше си сметка, че му предстои да чуе ужасни неща, но Уейтс вече беше паднал в капана и последиците за него щяха да са фатални. Край на възможностите да се измъкне й да изживее остатъка от живота си в самостоятелна килия за сметка на обществото.

— Ще караме поред — продължи Райдър. — В предложението на адвоката ви е посочено, че първото ви убийство е това на Даниъл Фицпатрик в Холивуд, извършено на 13 април 1992 година. Това отговаря ли на истината?

Уейтс отговори небрежно, сякаш ставаше въпрос за пътя до най-близката бензиностанция. Гласът му беше хладен и абсолютно спокоен.

— Да. Изгорих го жив зад решетката на собствения му магазин. Не го спаси нито въпросната решетка, нито пушката и патрондашите, с които се беше накичил.

— Защо го направихте?

— Защото исках да се пробвам. Дълго се питах дали мога да направя нещо подобно и трябваше да се докажа.

Бош си спомни думите на Рейчъл Уолинг: „безразборни убийства“. Май щеше да се окаже права.

— Какво означава да се докажете, господин Уейтс? — попита Райдър.

— Означава, че съществува една граница, която не всеки е готов да премине. Исках да проверя дали мога Да го направя.

— Казахте, че дълго сте мислили по този въпрос. Конкретно господин Фицпатрик ли имахте предвид?

В очите на Уейтс се мярна гняв, но отговорът му беше наситен с хладно презрение.

— Не, глупачко. Имах предвид убийството въобще. Разбираш ли? Цял живот бях мечтал да го направя.

Райдър прие обидата, без да й мигне окото, и спокойно продължи:

— Защо избрахте точно Даниъл Фицпатрик? Защо решихте, че трябва да се пробвате именно онази вечер?

— Защото видях по телевизията, че градът е потънал в хаос и полицията не може да се справи. Хората правеха каквото им скимне. Някакъв тип разправяше за пожарите по Холивуд Булевард и реших да отскоча дотам. Не исках телевизията да ми разказва за тях, предпочитах да ги видя на живо.