Майкъл Конъли - Ехо парк

Уейтс направи опит да вдигне лявата си ръка, но белезниците му попречиха. Все пак успя да обърне дланта си.

— Обаче и аз се поопарих — добави. — Вдигнаха ми се мехури, адски боляха. Не мога да си представя какво е изтърпял оня Уайът Ърп. Ако питаш мен, не е най-добрата смърт…

Бош спря очи върху обърнатата длан. Кожата беше леко обезцветена, но белег нямаше. Изгарянето беше повърхностно.

Райдър изчака известно време, след което зададе следващия си въпрос:

— Потърсихте ли медицинска помощ?

— Не. Нямаше да е разумно. А и болниците бяха препълнени. Така че се прибрах и сам обработих изгарянето.

— Кога оставихте флакона със запалителна течност Пред входа на магазина?

— О, преди да си тръгна. Просто го извадих от джоба си, избърсах го и го сложих пред витрината.

— Господин Фицпатрик викаше ли за помощ?

Уейтс за момент се замисли.

— Трудно ми е да кажа. Крещеше нещо, но не знам дали молеше за помощ. Бяха някакви животински писъци. Едно време така квичеше кучето ми, когато, без да искам, му прищипах опашката с вратата. На такова ми приличаше…

— Какво си мислехте, докато се прибирахте?

— Какво си мислех ли? Че най-сетне съм го направил, по дяволите! Освен това бях сигурен, че ще ми се размине. Чувствах се непобедим, ако знаеш за какво става въпрос.

— На колко години бяхте тогава?

— Как на колко? На двайсет, мамка му! И го направих!

— Помислихте ли си за човека, когото запалихте?

— Не. Той просто беше там, готов… Като всички останали по-късно… Готови като по поръчка…

Разпитът продължи четиридесет и пет минути без прекъсване. Въпросите на Райдър бяха насочени към изясняване на дълга поредица незначителни подробности, а отговорите съвпадаха с това, което беше отразено в следствените документи. В 11:15 тя най-после се облегна назад и погледна Бош, а след това и О’Шеа.

— Мисля, че е време за почивка.

Изключиха магнетофона и излязоха за кратка консултация в коридора. Суон остана при клиента си.

— Какво мислите? — попита О’Шеа.

— Доволна съм — каза Райдър. — Нямам никакви съмнения, че извършителят е именно той. Отпадна загадката по какъв начин е запалил онзи нещастник. Убедена съм, че не ни каза всичко, но детайлите са достатъчни. Или го е извършил, или е присъствал там.

Очите на О’Шеа се преместиха върху Бош.

— Да продължаваме ли?

Детективът се замисли. В хода на разпита гневът и отвращението му нарастваха. От пренебрежителното отношение на Уейтс към жертвата му беше ясно, че са се сблъскали с типичен психопат. Отново изпита ужас от това, което предстоеше да чуе, но въпреки това искаше да продължат, така че каза тихо:

— Да.

Върнаха се в стаята за разпити, но Суон ги посрещна с предложение за обедна почивка.

— Клиентът ми е гладен.

— Нахранете кучето — добави с усмивка Уейтс.

Бош поклати глава и пое инициативата в свои ръце.

— Още е рано. Ще яде, когато ядем и ние.

Седна срещу Уейтс и включи магнетофона. Райдър и О’Шеа се настаниха от двете му страни, а Оливас отново седна на стола до вратата. Папката с делото Жесто лежеше на масата.

— Сега ще се прехвърлим на случая Мари Жесто — хладно каза Бош.

— Ах, сладката Мари. — Уейтс се усмихна и в очите му блеснаха палави искрици.

— В писмото си до прокуратурата адвокатът ви твърди, че знаете какво се е случило с Мари Жесто след изчезването й през хиляда деветстотин деветдесет и трета. Наистина ли е така?

Уейтс се намръщи и кимна.

— Да, знам.

— Знаете ли къде се намира в момента Мари Жесто или тленните й останки?

— Да.

Ето го момента, който беше чакал цели тринадесет години.

— Тя е мъртва, нали?

Уейтс го погледна и кимна.

— Това „да“ ли означава? — попита Бош за записа.

— Означава „да“. Мари Жесто е мъртва.

— Къде е?

По лицето на Уейтс се разля широка усмивка. Усмивката на човек, който е напълно лишен от чувство за вина или разкаяние.

— Тук е, детектив. Тук, с мен. Както и всички останали.

Усмивката му премина във весел смях и Бош с мъка се сдържа да не скочи и да го удари. Спря го ръката на Райдър, която стисна коляното му под масата.

— Момент, моля. — О’Шеа вдигна ръка. — Нека пак да излезем навън. Ти също, Мори.

О’Шеа се стрелна в коридора и дори успя да направи няколко нервни крачки напред-назад, докато другите се изнизваха навън. Нареди на двамата заместник-шерифи да влязат при Уейтс, изчака вратата да се затвори и гневно изсъска на адвоката:

— Какво става, Мори?! Да не си въобразяваш, че ще си губим времето, за да ти градим теза за невменяемост?! Става въпрос за признания, а не за защитни маневри, по дяволите!