Майкъл Конъли - Ехо парк

Говореше като детегледачка, която докладва за поведението на детето в отсъствието на родителите му.

— После какво стана?

— Казах й да си свали дрехите и тя се подчини. Каза, че мога да направя каквото си поискам, само да не я бия. Съгласих се. Тя акуратно си сгъна дрехите. Сякаш не се съмняваше, че скоро пак ще ги облече.

Бош сложи ръка пред устата си. Това бяха едни от най-трудните мигове в професията му: когато заставаше лице в лице с убиеца и слушаше за начина, по който лудостта и извратените му фантазии се пресичат с пътя на невинната жертва.

— Продължавай — глухо рече той.

— Е, останалото ви е известно. Правихме секс, ама тя не се представи добре. Не успя да се отпусне. Наложи се да й помогна.

— Как?

Очите на Уейтс направо прободоха лицето му.

— Убих я, детектив. Стиснах я за гушата. Стисках я, докато очите й не се изцъклиха. А после си довърших работата.

Бош го гледаше втренчено, не можеше да каже дори дума. В подобни мигове се чувстваше абсолютно безпомощен, преставаше да е детектив. Просто не беше в състояние да приеме факта, че едно човешко същество може да е такова отвратително чудовище. Гледаха се дълго. Втренчено, без да мигнат. От това състояние ги извади О’Шеа.

— Това означава, че си правил секс с трупа й, така ли? — попита той.

— Точно така. Докато още беше топла. За мен жената е най-добра за чукане мъртва, но все още топла.

Уейтс погледна Райдър, търсеше някаква реакция. Но тя запази самообладание.

— Ти си отвратителен боклук, Уейтс! — изръмжа Бош.

В очите на затворника проблеснаха весели искрици.

— Ако това е най-силната ви реакция, ще трябва доста да поработите върху себе си, детектив Бош. Защото гадостите тепърва започват. Сексът е дреболия. Живи, мъртви — все тая. Чукаш, забравяш и продължаваш напред. Но аз й взех душата — нещо, което никой не може да ми отнеме!

Бош сведе поглед към разтворената папка пред себе си, но не успя да прочете нито ред. Буквите бяха напълно размазани.

— Давай нататък — промърмори най-сетне. — Какво стана после?

— Почистих и подредих микробуса. Отзад винаги имам няколко найлонови чувала. Опаковах тялото й и го подготвих за погребение. После слязох от микробуса и го заключих. Прехвърлих дрехите в нейната кола и я подкарах. Прецених, че това е най-добрият начин за заблуда на полицията.

— Къде отиде?

— Знаете къде, детектив. Във Високата кула. Разполагах с информация за празния гараж там. Бях ходил там седмица преди това, търсех работа. Управителят спомена за един свободен апартамент, аз проявих интерес и той ми го показа.

— Плюс гаража, така ли?

— Не, само го спомена. На излизане забелязах, че на вратата няма катинар.

— Значи закара колата на Мари Жесто в комплекса и я вкара във въпросния гараж?

— Точно така.

— Някой видя ли те? Ти видя ли някого?

— И на двата въпроса отговорът е „не“. Действах изключително предпазливо.

— А какво стана с твоя микробус? Кога отиде да го прибереш от Бийчуд?

— Изчаках да се мръкне, защото трябваше и да по-копая. Нали разбирате?

— Върху него бяха ли изписани рекламните надписи на фирмата ти?

— Не, още не. Това беше още в началото и не исках да привличам излишно внимание. Работех предимно с препоръки, защото все още нямах лиценз. Всичко това дойде по-късно. Всъщност този микробус беше друг. На по-късен етап си купих нов.

— Как стигна до конната база, за да прибереш микробуса?

— С такси.

— Помниш ли на коя компания?

— Не, не съм го поръчвал. След като оставих колата й във Високата кула, слязох пеша до един ресторант, който посещавах редовно, докато живеех на Франклин. Може би го знаете, казва се „Бърдс“ и предлага страхотно печено пиле. Между другото, разходката ми отне доста време. Поръчах си вечеря, изчаках да се стъмни и ги накарах да ми повикат такси. Казах на шофьора да ме остави пред входа на конната база, за да не направи връзка с микробуса на паркинга. Огледах района и отидох при буса едва след като се уверих, че наоколо няма жива душа. После почнах да търся подходящо място за засаждане на малкото си цвете…

— Същото, което помниш и до днес?

— Абсолютно.

— Изкопа дупка, така ли?

— Да.

— Колко дълбока?

— Не особено дълбока.

— С какво я изкопа?

— С лопата.

— Винаги ли носиш лопата в микробуса за миене на прозорци?

— Не. Тази я открих до стената на конюшните. Сигурно са я използвали за почистване или нещо подобно.

— Върна ли я на мястото й?